Обърнах поглед към «Магьосника», закотвен в кея. Ева остана на яхтата, гледах я как прибира платната на палубата, а верният лабрадор се мотае край краката й, докато между мен и нея не падна ярък стълб светлина, който подпали водата и изгори гледката. Белочек седеше с лице към брега, подпрял ръце на бастуна си и стиснал в зъби незапалена пура. Кенди бе седнала зад него с ръка върху ръкохватката на мотора и упорито насочваше лодката към дока.
— Не изглежда многообещаващо, Джак. — Рок свали бинокъла и се обърна към яхтата. — Може би трябваше да остана при Розовка.
Дъф се наведе към носа и протегна ръце по полирания дървен ръб.
— Много е кльощава за теб, Рок. А ние знаем колко обичаш едрички жени.
— Трябваше да видите Маргарет, преди да ме напусне — каза Рок. — Толкова беше отслабнала, че нямаше да я познаете.
— Какво ли не прави човек от любов.
— Да ти го начукам!
— Ей — промърморих, — по-кротко. — Дори и с пърпоренето на мотора, пак можеха да ги чуят. Не че Белочек ни мислеше за възвишени хора, но ми се струваше, че колкото по-дълго прикриваме инфантилната си същност, толкова по-дълго той щеше да търпи присъствието ни и да ни помага в каузата. Не можех да си обясня защо реши да ни придружи до брега. Дали и той не бе заинтригуван от съдбата на блудния ми брат? Може би бяхме докоснали някакъв негов бащински инстинкт или просто го правеше заради приключението. Каквато и да беше причината, фактът, че дойде с нас ме правеше неспокоен. Но когато се вторачи в питащите ми очи, аз се ухилих окуражително.
Кенди спря мотора и внимателно се приближи към кея. Рок се пресегна от носа, за да омекоти удара и придърпа лодката покрай ръба. Изскочих и завързах въжето за един стълб, но Кенди бързо се намеси, развърза простия ми възел и върза отново въжето, демонстрирайки респектиращи моряшки умения. Гледай и се учи, казах си наум. Но възелът беше толкова сложен, тя го направи толкова бързо, а пищното й деколте така ме разсейваше, че скоро се отказах да трупам нови знания.
Белочек слезе последен. Като се има предвид огромната му маса, процесът изискваше групово усилие. Двама помагачи, четири дърпащи ръце, една загубена пура. Когато стъпи здраво на твърдия кей, той смъкна ръкави, оправи си сакото и си сложи шапката. След това затропа с бастун по гредите и поведе нашата групичка към брега.
Нямаше церемония по посрещането. Само един изгладнял помияр с кървава рана на предния крак и най-тъжните очи, които бях виждал, ни последва по осеяния с камъни плаж с ниско наведена глава, като раболепен емисар, пратен от градчето да пита за намеренията ни. Исках да му кажа, че търсим брат ми. Виждал ли си го? Хранил ли те е с трохички, давал ли ти е да смъркаш през разбития си нос? Със сигурност не би оставил куче като теб да гладува. Защо не ни заведеш при него, вместо да се влачиш след нас като жалък приносител на лоши новини?
Минахме през курник между разядени от дъжда къщи с капандури и заключени врати и излязохме на тясна уличка. Беше павирана с излъскани до блясък камъни с правилна форма и се виеше по стръмен хълм из хаотично разположени къщи и бараки. Всички те бяха заключени, с пуснати пердета и заковани капандури. Но не бяха изоставени. На просторите се вееха чаршафи, край входовете имаше метли, наоколо се ровеха прасета и кокошки и във въздуха се носеше усещане за нечие присъствие, за очи, гледащи иззад засенчените процепи на капандурите, за сподавени гласове и невидими движения. Знаехме, че са там, просто не искаха да излязат.
Защо?
Белочек потропа на една врата с металната дръжка на бастуна си.
— Ola! — извика той, после попита на испански дали има някой вътре.
Очевидно не или поне нямаше такъв, който бе готов да си признае. Въпреки че къщата беше малко по-богата от съседските, тя беше в същото състояние на тотален разпад. Изгнили, изцапани с ръжда стени, счупени керемиди, малък павиран с излющени плочи квадрат около стар дъб, чиито спаружени листа кънтяха от вятъра. От земята се издигаше прах и когато Белочек се извърна от вратата, от процеп в облаците се прокрадна лъч и разпадна светлината около ослепително белия костюм на едрия мъж на всички цветове на спектъра. Белочек извади пура от джоба си и вдигна поглед към небето.
— Струва ми се, че ще завали преди залез-слънце. Не ни остава много време. — Сложи пурата в устата си и я запали с клечка кибрит, прислонена между двете му шепи. Пуфтящите му бузи разгоряха припламващото крайче и издигналият се дим скоро погълна шапката му, сякаш си беше подпалил главата. Той обаче излезе невредим от мнимия пожар и закрачи бодро нагоре по улицата.
Дъф се обърна към мен и сви рамене. Рок застана с ръце на кръста и загледа Кенди, която тръгна след Белочек нагоре по хълма. Начинът, по който поклащаше ханша си беше хипнотизиращ и преди да се усетим, вече я следвахме като трима моряци, попаднали под магията на русалка. Кучето още беше с нас и се тътреше бавно и летаргично, като все се оказваше отзад, тъжните му очи винаги бяха насочени към мен, когато и да се обърнех. Но аз не търсех кучето, опитвах се да видя дали, след като отминем, някой не показваше глава през прозореца или вратата. Но нямаше нито звуков, нито визуален намек за надничащи хора. Градчето сякаш беше заспало, а малката ни групичка беше плод на колективния им сън.