Как е възможно Дан да е мъртъв и в същото време така жив в ума ми? Виждах го как нервно си пипа брадата. Как си гризе мръсните нокти. Вдига тежести в мазето. Имаше страховит белег на бедрото от падане с «Харлея». Свиреше ужасно с уста, не можеше една мелодия да изкара като хората. Виждах го как потъва в любимите си комикси. Забавлява се с изучаването на някакъв тайнствен текст и се чувства спокоен. Независимо какво му говорят, той присвива очи, докато слуша. Има дразнещата склонност да атакува гледната ти точка, но не обича да спори, предпочита да се надруса. Смуче като смок персийската си лула. Носи я дори когато катери Гран Тетон, за да може да си попуши първокласен хашиш на пет хиляди метра височина. Как въобще е слязъл жив от там?
Дан е странна птица, ексцентрик във вкусовете си и вманиачен ентусиаст. Интелектуален културист с често объркан, но брилянтен ум. Веднъж го слушах да изнася доклад пред надутия си професор по класически езици. Нито една от думите, които казваше, нямаше смисъл, но светът в негово присъствие сякаш вибрираше. Имаше рядката способност да вдъхва живот на нещата. Това, което на повечето от нас ни се струваше пълна скука, за него беше безкрайно очарователно. Мравки. Гущери. Вносни цигари. Формирането на океанските вълни. Веднъж написа 90 страници доклад върху фармакологията на кочата билка. В моя, признавам си, ограничен свят, не бях срещал човек като него. И съм сигурен, че няма и да срещна.
Какво трябва да направи човек, когато някой е мъртъв, а сърцето отказва да го признае?
Спомних си за мама, сама вкъщи. Как бих могъл да й кажа?
— Ела при нас, Джак. Свежият въздух ще ти дойде добре. — Белочек ме бе забелязал да стоя в тъмното и да се поклащам на върха на стълбището. — Момичетата дадоха ли ти нещо за ядене?
— Може би по-късно — отвърнах.
— Трябва да ядеш — настоя той. — Ще ти повдигне духа. Намери ли нещо в тетрадката?
— Да — казах. — Очевидно при планинския водопад на изток от града има полянка с халюциногенни гъби.
Дъф се засмя, а Рок каза:
— Дан си е все същият.
Рок, Дъф и Белочек се бяха оттеглили от трапезарията след вечеря от варени омари и изстудено шампанско и сега си почиваха на капитанския мостик под яркия звезден купол с дебели хавански пури в ръка. Ева улови омарите със сложна система от капани, които беше заложила малко след като ние слязохме от яхтата този следобед. Кенди приготви вечерята и сега двете разтребваха. Сигурен съм, че Рок и Дъф с радост биха им помогнали, но Белочек ги бе поканил при него на палубата.
Нощта бе тиха, а океанът — необичайно спокоен. От брега до мястото, където бяхме пуснали котва, долитаха откъслечни звуци — подрънкващо звънче на коза, рев на магаре, кратки човешки викове. Но самият град беше потънал в мъгла, бледият му силует едва се различаваше на фона на буйната джунгла. Освен мъждукащата светлина на фенер, която се движеше по извита уличка, нищо друго не подсказваше, че мястото въобще съществува.
Седнах до Рок.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отвърнах.
— Питие? — Той ми наля чаша шампанско.
— Разбира се.
Дъф ми подаде кутия пури.
— «Монте Кристо»?
Избрах си една. Рок я подряза и ми я запали. Всички се настанихме удобно по столовете.
— За свещеника ли си говорехте? — попитах.
— Да — отвърна Рок. — Тръсна няколко сантиметра пепел във водата и се обърна към Белочек. — Защо просто не са го убили? — попита. — Няма мъка, няма досада, нищо.
— Изглежда този, който е осакатил горкия човечец, е искал той да се навърта наоколо.
— За какво му е притрябвал глухоням свещеник? — настояваше Рок. — Не може да изнася проповеди и не може да изслушва изповеди.
— Трябва да ме заведеш в църквата — каза Дъф. Изглежда беше погълнал доста шампанско. Взираше се в играта на мехурчетата в чашата си.
В небето над главата му просветна падаща звезда.
— Още една — каза Рок и я посочи, но докато Дъф се обърне, вече я нямаше.
— Това е предупреждение — каза Белочек.
— Метеорът ли? — попита Дъф.
— Осакатяването на свещеника. Отрязаният му език е по-красноречив от всяка проповед.
Рок издиша облак дим с размерите на Манхатън.
— Иде да покаже, че ако кажеш каквото не трябва, на когото не трябва, може да си загубиш езика?
— Езика… или може би самата душа. — Белочек погали катраненочерното куче, което седеше като статуя до него. — Виждате ли… когато някой жител извърши грях, няма кой да го изслуша и да му предложи божието опрощение.
Замислихме се върху това в пълно мълчание. Взирахме се в огряната от звездите мъгла, образувана от цигарения дим. Бяхме като азиатци на опиумно парти. Стомахът ми изкъркори. Шампанското ми действаше оздравително, въпреки разговора. Налях си още.