— Това нищо не означава — казах й. Знаех, че напоследък я мъчи безсъние и се боях, че е заради кошмарите и «посланията», които получаваше чрез тях. Те бяха неизменно мрачни и тревожни, изпълнени с образи, за които никак не ти се слуша в пет сутринта на път за работа. Мама беше много мила, чувствителна и добра жена, но често ясновидските й способности ме изнервяха. Виждаше в мен разни призрачни неща, за които не подозирах.
— Винаги бягаш, Джон. От какво бягаш?
Тази сутрин самото й присъствие беше натрапчиво. Носеше същата дълга рокля с яка с къдрички, с която я помнех открай време. От нея лъхаше на стар парфюм, който ми навяваше нещо непознато или нещо, за което не исках да си спомням. Защо тази самотна вдовица се движеше из къщата си винаги обвита в облак от този парфюм?
Посочи ми датата на картичката:
— Това е от преди около четири месеца, оттогава — нито дума.
— И преди се е случвало — казах й, макар че не беше съвсем вярно. Най-дългият период без вест от Дан беше три месеца — времето, когато беше в затвора в Богота.
— Нещо не е наред, Джон. Усещам го.
Майка ми винаги имаше предчувствия. И, за нещастие, те обикновено не я подвеждаха.
— Не се тревожи — казах. — Сигурно пак се е качил с индианците в планината. Там не продават картички.
Тя взе от мен картичката и се загледа в кораба на нея.
— Не е в планината.
И аз не мислех, че е там. Но не исках дори пред себе си да призная, че нещо не е наред. Предпочитах добрите новини.
— Скоро ще разберем — казах. — Да се обзаложим ли, че ще получим картичка до седмица?
Мама не отговори. Не би се обзаложила за нищо, най-малко за Дан.
— Ти кога тръгваш? — попита тя. Един син скитник й беше достатъчно мъчение.
— В края на месеца. Когато свършим с къщата на господин Мадиган. — С приятелите ми имахме още 10 дни работа, докато боядисаме огромния дом на току-що разведения чичо на бившата ми приятелка. През последните три години в колежа всяко лято боядисвахме къщи в западните чикагски предградия. Вече се бяхме дипломирали, но пак се занимавахме с това. Ставахме всяка сутрин призори, под ноктите ни имаше изсъхнала боя, а главите ни боляха от полиуретановите изпарения. Изправяхме се пред двайсет метра дългата и три етажа висока стена, цялата в напукана боя, допивахме кафетата, дръпвахме по един джойнт, надувахме «Гу Гу Долс», хващахме шпаклите и се залавяхме за работа. Каквото бяхме научили в колежа през годината, се изпаряваше веднага от главите ни по време на тези затъпяващи дни. Усещах как слабите ми мозъчни клетки бавно се разграждаха.
Монотонността на неизискващата мисъл работа посяваше в нас все по-силно желание за скитане. Завиждахме на номадската свобода на брат ми и на таланта му да се изплъзва от физически труд. Започнахме да обсъждаме и наше пътешествие, спестявахме с пот изкараните пари и се готвехме да потеглим след месец-два. Може би към Хаваите. Или Таити. Или Тайланд. Или пък Тибет. Никой от нас не беше готов да започне сериозен живот. Дъф отлагаше следването си по право. Рок беше скъсал с приятелката си в колежа «Брауи» и по цял ден си ближеше раните. Аз се чудех къде да продължа да уча и не исках да се обвързвам, все още не. За къде да бързам? И какъв беше смисълът? Светът едва ли тръпнеше да посрещне с отворени обятия още един завършил английска литература.
В най-горещите дни на август, докато стояхме целите плувнали в пот и напръскани с боя на скелето пред втория етаж на нажежената южна стена, през нас премина идея, освежителна като поток арктически въздух — защо да не отидем до края? Голямо околосветско пътешествие. Югоизточна Азия, Индия, Истанбул, Прага. Ще започнем с един месец на Хаваите и ще завършим със седмица в Испания. Всичко четири месеца, може и шест. Какво пък, защо не и година? Кой може да каже колко време ще ни отнеме. Ще обикаляме света, докато ни свършат парите или ни секне късметът. Това може да се окаже голямото ни приключение, лебедовата песен на бързо преминаващата младост, последен порив към свободата, последна изцепка, преди да падне завесата и да забият камбаните, преди бебетата, сметките и вноските по ипотеките.
Веднага започнахме да планираме и да се готвим. Купихме си туристически обувки и раници, изучавахме географски карти и туристически гидове, проверихме цените на самолетните билети в интернет. Продадох разбития си фолксваген комби и с парите си купих пътнически чекове. Рок взе на заем GPS-устройство от брат си, който бе запален парапланерист, купи си радио на къси вълни, което много подходящо кръсти «Великият изследовател» и си поръча в и-бей видеокамера на старо за сто долара. Мислите на Дъф както винаги се свеждаха само до храна и секс, затова неговите покупки се ограничиха до сгъваема въдица «Зебко» и кутия презервативи. Когато приключихме с къщата на Мадиган, вече бяхме готови, след като вземем парите от стареца, да си купим билети до Хонолулу и да се сбогуваме с родното предградие.