Дъф ме погледна, без да ме вижда.
— Янки, вървете си у дома — каза той замислено.
— Какво? — попита Белочек.
— Нищо — отвърнах аз.
— Янки, вървете си у дома — повтори Рок. — «Предупреждение», което Джак получи в Пуерто Валарта.
Белочек присви очи към мен.
— Разкажи ми.
— Предпочитам да не разказвам.
Рок и Дъф бяха по-словоохотливи. Каквито и притеснения да имаха за мен, не биха ги оставили да застанат на пътя на хубавата история. Но и не бяха съвсем безмилостни, разказаха малко омекотена версия.
Когато свършиха, Белочек ме погледна удивено.
— И този тип изряза думите на гърба ти? — попита той.
Изведнъж ми хрумна, че никога не ги бях виждал със собствените си очи.
— Поне така казват — отвърнах.
— И ти не отиде в полицията?
— Не.
— Дали той знае, че си тук?
— Не мисля — отвърнах. — Искам да кажа… не виждам как.
Белочек продължи да ме гледа, сякаш искаше да се увери, че историята е вярна.
Това ме изнервяше. Белезите по гърба ме засърбяха. Представих си бедния свещеник, загубил езика си и ми хрумна плашеща мисъл:
— Дали каубоят не е обезобразил отчето?
Белочек се облегна назад, дръпна от цигарата си и издиша кръгъл сребрист облак, който увисна над главата му като ореол.
— Трудно е да се каже…
— Знаем, че обича да раздава предупреждения с ножа си — предложи Рок.
— Няма спор — добави Белочек.
— Знаеше нещо за Пунта Пердида — казах.
— Очевидно.
— И знаеше, че Дан е… — намеси се Дъф, но се спря, преди да го произнесе.
— Знаеше, че Дан е мъртъв — казах го аз.
Белочек кимна тържествено.
— Така изглежда.
Да, така изглеждаше. Определено. Може и да се бях усъмнил в каубоя, но защо му е на един свещеник с отрязан език да ме лъже за такова нещо? Вече не изпитвах нужда да го отричам. Всички знаехме, че е вярно, въпреки че не бяхме наясно кой, защо, как и какво бе направил с тялото му. Единствената ни следа беше тетрадката и въпреки че тя разкриваше интригуващи тайни, не подсказваше нищо за смъртта му.
Над разговора се спусна сянка. Сякаш призракът на мъртвия Дан бе изпълзял от тъмната вода и бе влязъл в яхтата ни като в крипта, оставяйки димна следа, която ни обгърна като погребален венец. Пред смъртта живите не можеха да направят нищо друго, освен да се извърнат, да не мислят и говорят за нея прекалено настойчиво и прекадено дълго. Иначе можеха да свършат като се разхождат по пижама из дома си, говорят си сами и забравят да се бръснат. Бедата беше, че не можех да се отърва от въпросите — кой, как, защо? Исках отговори, но знаех, че няма как да ги получа, преди да се съмне, когато щяхме да вдигнем котва и да проверим мястото, което Дан бе заградил на картата си. Дотогава щях да мъкна на гърба си загадката за смъртта му като безименна надгробна плоча, чието лъснато лице и чиято черна мистерия щяха да отразяват всички звезди там горе във вечното необозримо нищо. А ярката им светлина беше толкова красива, че очите ми се насълзиха.
Красота и смърт, велики тайнства. Някой го беше казал веднъж, или не беше, но сега го казвах аз: Красотата и смъртта. Най-великите тайнства.
Защо ми е иначе да уча английски, ако не за да служа на тези два вечни близнака?
Бях толкова потънал в небесна медитация, че дори отначало не чух музиката. Беше някой местен Синатра, застанал на някаква порта, и пееше естествено за луна, бриз, който целува дърветата, ей такива работи. Не чувах думите, докато Ева не взе чашата от ръката ми и не я остави внимателно върху обляния от лунна светлина под от тиково дърво. Взе и пурата от устата ми и я хвърли през борда. Нямах нищо против. Гадеше ми се от проклетата пура и освен това очите й бяха точно както ги описваше Франк — ярко греещи звезди.
Тя протегна ръка. Ако щете вярвайте, но Ева искаше да танцува с мен. Взе дланта ми и ме поведе към предната палуба, където се спря, обърна се с лице към мен и постави украсената си със сребро ръка на рамото ми. Обвих кръста й и поставих длан отзад на талията й. Беше си вързала блузата и мястото бе голо, кожата й под ръката ми беше топла и стегната. Когато докоснах гърба й и почувствах парещата й плът, осъзнах, че не сънувам. Колкото и «Дом Периньон» да изпиеш, такъв сън няма да ти се присъни, толкова възбуждащ и ярко еротичен. Такива неща ставаха само наяве. Случващото се беше толкова реално, че приличаше на сън, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Водех я бавно, силно притиснат към нея под звездите. Точно до нас старият ми приятел Дъф танцуваше с Кенди, шепнеше й в ухото и я разсмиваше. Сигурно й разказваше вица за Етел, който си беше смешен, ако изобщо бе стигнал до него в този миг. Белочек бе взел кучето и бе изчезнал под палубата. Рок пушеше и ни гледаше, не завиждаше, не ревнуваше и не беше тъжен, просто ни гледаше как танцуваме и нямаше нищо против. Имахме предостатъчно време, щяха да изскочат и нови възможности. В края на краищата, яхтата не беше голяма и от краткото време, прекарано на нея, това вече започваше да ни става все по-ясно.