Стояхме с Ева и кучето на носа и оглеждахме повърхността за подводни скали. Времето не можеше да бъде по-хубаво. Гледах искрящата вода, чувствах топлината на слънцето върху лицето си и се радвах на приятния океански бриз, а тъгата, която се бе стоварила върху ми предния ден започна да се повдига от плещите ми. Отново откривах оптимистичната страна на живота, вече вярвах, че случилото се с Дан е по една проста причина — той сам го бе предизвикал. Беше загинал, ако не на друго място, поне в друго време или, както би се изразил Белочек, в друг съдбовен момент, в кулминацията на собствената си безразсъдна житейска история и затова случилото се с него беше малко вероятно да ни застигне, със сигурност не и зад щита на тази великолепна яхта, с тези необикновени хора, които ни водеха по пътя ни.
Тримата съвсем естествено се превърнаха във водачи за нас, некомпетентните сухоземни, бяха авторитети, на които се подчинявахме по собствено желание. Как би могло да бъде иначе? Застанал като титан срещу вятъра, с огромната си гола, лъщяща на слънцето, глава и едрите си ръце на руля, Белочек от глава до пети бе въплъщение на лидер, нашият храбър черен карибски капитан. Кенди, въпреки очевидните си женски атрибути, бе поела ролята на втори капитан и раздаваше заповеди и забележки на двамата пияни юнги отзад. Ева стоеше до мен на носа, искрящите й очи не се отделяха от водната повърхност и можеше да вземе, която роля си поиска. Русалка? Нилска кралица? Господарка на палубата? Притежаваше повече загадъчна сила от Кенди и Белочек, сила, която се излъчваше от нещо скрито дълбоко в нея, намерило естествен израз в красотата и грацията й. Едновременно мамеща и плашеща, тя предизвикваше в мен желание, граничещо със страхопочитание. То сякаш изтичаше свободно от някаква пукнатина в самата ми същност и отнасяше със себе си чувството за сдържаност, което до този миг крепеше живота ми. Въпреки че беше малко страшничко, преживяването ме въодушевяваше: само стоенето до нея предизвикваше в мен незабравимо вълнение.
— Виждаш ли я, Джак?
— Ъ?
— Скалата — ето там.
— О! Да. Виждам.
Въпреки че бяхме почти на миля от брега, споменатата от Дан Скала на китовете се подаваше от водата на по-малко от сто метра пред нас. Беше единственият видим прешлен на потънал земен гръбнак, простиращ се от северния край на залива чак до океана. Човекът, нарекъл това място Пунта Пердида — Изгубеният рид — вероятно не е бил доволен, че го е открил. Зачудих се на глас колко ли кораба лежаха под водата.
— Може би не толкова много, колкото си мислиш — каза Ева. Гледаше към океана през бинокъл. — Този бряг е отбелязан на картата преди 400 години. Най-вероятно тези скали са картографирани още по времето на сър Франсис Дрейк.
— Без майтап! Моят ангел пазител.
Ева свали бинокъла и ме погледна със съмнение.
— Той не беше ли първият, обиколил света? — попитах аз.
— Първият англичанин — поправи ме тя. — Всъщност е било неочакван обрат на съдбата.
— Как така?
— Страхувал се е да се прибере по пътя, по който е дошъл.
— Защо?
— Дълга история.
— Денят също е дълъг.
Ева ме погледна, след това обърна очи към водата.
— Дрейк тръгнал от Англия с пет кораба да напада испанските поселения по тихоокеанския бряг.
— И защо ще го прави? — прекъснах я аз.
— Съперничество на суперсилите. Недостиг на злато и сребро, предполагам. Освен това, няколко години порено командвал кораб в търговска експедиция за роби, нападната от испанците. Неговият бил един от трите, които оцелели.
— Значи е било лично.
— Той би казал, че е въпрос на чест.
— Добър израз. — Не за първи път забелязвах очертанията на зърната й под блузата. Слава богу, че единият от нас наблюдаваше за подводни скали. — И какво станало по-нататък?
— Прекосил Атлантика и поел към Южна Америка. Два от корабите му били изоставени в Рио де ла Плата…
— … Буенос Айрес?
— Да — каза тя, видимо впечатлена.
Добре че бяха картичките на Дан. Дали получих точки за това?
— Превел останалите три през Магелановия проток. Загубил един кораб в буря, другият се отделил и тръгнал обратно към Англия.
— Значи останал само неговият?