Движехме се на около метър над дъното и търсехме котва, която според моите представи приличаше на нашата, само дето трябваше да е покрита с ръждива кора и обрасла с остри мидички и охлювчета. Описвахме все по-големи кръгове, пред очите ни се разкриваше гол пейзаж от пясък с тук-там изникнало някое островче от водорасли и скали с прилепнали черни морски таралежи и приличащи на камъни морски звезди. Непрекъснато си представях търсената котва и поставях образа й в заобикалящата ме гледка като парченце от пъзел.
Плувахме над хълмче от масивни камъни, после в падинка, пълна със зеещи пукнатини и процепи, толкова много, че не можеха да се преброят. Разделихме се, за да претърсим всяка от страничните стени на падината, надничахме в тъмните отвори, в скритите кътчета и дупчици. Имаше изобилие от риби, а играта на светлината вдъхваше живот на скалите. Видях покрита с камъни черупка на омар, която безшумно потъваше в пясъка. Преплувах развълнуван до Ева и я сграбчих за ръката, показах й с жестове да ме последва. Посочих й пещероподобната дупка, в която връхчетата на щипките на омара все още се виждаха, а през сенките надничаха две антени. Когато Ева го видя, на лицето й се изписа разочарование. Очевидно бе помислила, че съм намерил котвата. Разпери ръце и сви рамене. Нямахме ръкавици, с които да хванем животинчето с острите щипки, нито мрежа или клетка, в която да го приберем, затова идеята, че сме осигурили обяда с него беше, меко казано, пресилена. Пък и не бяхме се гмурнали тук за това. Почувствах се глупаво и детински, въпреки че тя не беше казала и дума. Просто продължи да плува в падината.
Продължихме претърсването още половин час. Липсата, на какъвто и да е успех подхрани растящото ни недоволство, прокрадващо се през спокойната сдържаност, която си бяхме наложили. Плувахме все по раздалечени, разширихме търсенето върху по-голяма площ и увеличавахме отклоненията на спиралата. Ева остана в периферното ми зрение, но след като се гмурнах в дълъг и тесен процеп и разгледах напразно покритата му с камъни повърхност, изплувах и видях, че беше изчезнала. Завъртях се бавно на 360 градуса и осъзнах, че съм се загубил, не знаех нито къде сме, нито в коя част на спиралата би трябвало да се намираме. Доплувах обратно през падината до мястото, през което бях влязъл в нея и пак огледах посоката, в която ми се струваше, че бях видял Ева за последно. Нямаше я. Завъртях се пак в кръг, не познавах нищо около себе си, вече всичко ми изглеждаше едно и също. Тръгнах вляво от първоначалната си посока. Теоретично, ако се вземе предвид обратната на часовниковата стрелка спирала, така трябваше да стигна до центъра с котвата. Но плувах и плувах, все по-далеч и по-далеч и нищо познато не виждах. Всичко беше едновременно различно и същото.
Мислех си, че не е възможно да съм се отдалечил много от котвата. Спрях, завъртях се пак в кръг, после се върнах откъдето бях дошъл. Ако успея пак да намеря падината, поне щях да знам, че съм в обхвата на Ева. Върнах се, само че вече не можех да намеря падината. Минах над висока купчина камъни, която никога не бях виждал и изведнъж осъзнах, че нямам представа къде се намирам.
Повисях във водата, без да знам какво да правя. Можех да изплувам и да потърся лодката, но това само щеше да изхаби останалия ми въздух. Нямаше да ми остане достатъчно, за да сляза пак. Чувствах се като глупак, защото бях изгубил от поглед партньорката си. Но пък и тя ме беше изгубила. Може да се е разсеяла. Възможно беше да е намерила котвата.
Докато се реех над купчината камъни и обмислях следващия си ход, пред погледа ми се появи нещо странно и привлече цялото ми внимание. На размитата граница на видимостта изплува голяма тъмна фигура и започна да нараства в светлината като кит. Преди да се усетя вече плувах към нея, привлечен инстинктивно от безразсъдно любопитство. Когато се приближих до тъмната маса, тя изведнъж загуби форма и тогава осъзнах, че не беше животно или предмет, а черен облак тиня, който се пръскаше като снаряд във всички посоки. Отначало това прозрение ме уплаши, но се спрях и тогава ми хрумна просто обяснение.
Беше Ева. Трябваше да е тя. Тук долу нямаше никой, освен нея, а и нищо друго не би могло да предизвика такова завихряне. Приближих се към облака. Предположих, че трябва да е намерила котвата, наполовина заровена в тинята, и сега като Дан се опитваше да я измъкне и размътваше водата около себе си. Протегнах се към границата на облака и влязох във водовъртежа му. Опитвах се да видя нещо в мрака. Скоро почувствах как се движа все по-навътре в него или пък той се движеше покрай мен и с изненада видях два крака пред себе си. Облакът се състоеше от фини частици, вихрена буря от тъмна материя, която поглъщаше светлината в океана. Пипнешком се придвижвах от камък на камък. Бях неспокоен, но не напълно изгубен, като слепец, движещ се покрай мебелите на непозната стая. Някъде в нея беше Ева и се опитваше да измъкне чугунената котва и въпреки че не знаех къде е точно, със сигурност се приближавах към нея с всеки тласък на плавниците си.