— Готов ли си, Джеронимо?
Вдигнах раницата си.
— Готов съм, Роко.
— Да вървим да търсим проклетия ти брат.
Череп
Търсехме Дан от седмица и половина, обикаляхме града през деня, а през нощта спяхме на плажа. Барове, хотели, ресторанти, курорти — опитахме навсякъде, където може да е влизал, работил, отсядал или откъдето може да е избягал. В някои дни се пръсвахме из града, друг път обикаляхме заедно големите курорти. Всеки от нас носеше по една от снимките му, които бях донесъл от вкъщи. Дан на 19, позира като Брандо на разнебитения си «Харлей». Дан на 21 на виенско колело на морския кей. Дан на 22 в периода си «Чарли Мансон» с буйна коса и талибанска брада, с акваланг на скиф край Кий Ларго. Показвахме снимките на рецепцията или на сервитьорките в кафетата и питахме на отвратителен англо-испански дали не са виждали този гринго да слухти из хотела или да се отбива за питие. Ако говореха английски, получавахме отговор. Никой от нас не знаеше испански. Най-често клатеха глава състрадателно или пък ни отвръщаха с рязко и безразлично «no». На няколко пъти ни отвърнаха «si» — даже веднъж доста ентусиазирано, но бяха объркали човека. А такова удряне на камък беше по-обезкуражаващо и от цял ден, пълен с «no»-та. Бяхме почнали от южните комплекси и вървяхме надолу по крайбрежието. Отбивахме се във всички двузвездни хотели и капанчета за тако* в града. А за Пуерто Валарта това си беше доста обикаляне. Момчетата вече губеха интерес. На деветия ден бяха готови да се откажат. Аз изпадах в отчаяние.
[* Тако — пикантна мексиканска салата. — Б.р.]
— Обсебен си — каза Дъф. — Мозъкът ти работи само в една посока. Ти си като еднооко чудовище.
— Прав е — добави Рок. — Трябва да продължим нататък. Писна ми от този шибан град. — Рок мразеше Пуерто Валарта от първия ден. Откраднаха му ръчната чанта, в която беше GPS-устройството на брат му, както и радиото на къси вълни, което така и не успя да пусне. Все ми се струваше, че вини мен за това.
— Само още няколко дни — казах. — Ако нямаме никаква информация, обещавам, че си тръгваме.
Никой от нас не искаше да харчи пари в Мексико, когато целият свят ни очакваше. Сезонът бе свършил, беше горещо, а курортите — полупразни. Не беше трудно да го караме евтино. След като се наспяхме на плажа, сутрин отивахме в някой хотел, плащахме на портиера няколко песос, за да си оставим багажа и се къпехме в басейна или в океана, все едно бяхме гости. Вечер се присъединявахме към потока хора, разхождащи се по Малекон, пешеходната крайбрежна улица, от която градският център се преливаше в огрения от луната залив. Беше претъпкано от туристи и местни, стари и млади, гейове и нормални, които се оглеждаха, както се оглеждат хората в град, построен за удоволствия, където всеки е едновременно и познат, и непознат.
Превърнахме го в ловна територия. Мексиканските туристи и местните момичета не ни обръщаха внимание, затова се насочихме към американките — калифорнийски колежанки, тръгнали да поскитат в края на лятото, или отклонили се тийнейджърки с хотелски гривни на ръцете, промъкнали се в града, докато родителите им смучат безплатните си маргарити и гледат в ступор оркестър от мариачи.
— Тази с косата прилича на патока Дъфи — казах. — А другата сигурно си е забравила прозака на село.
Вървяхме след две руси тийнейджърки, на около 17-18 години, едната беше хубавка, но намръщена, а другата — светлоока, с къдрава коса и устни, които приличаха на патешка човка. Следвахме ги по улицата към един огрян от неон бар, на който дъщерите на почиващите семейства се лепяха като мухи на мед. Приличаше на пренесено от Небраска колежанско заведение за футболисти, от него гърмеше американски рок, а вътре имаше евтина имитация на секси интериорите от големия град. Изразяваше се в огледала, много стъкло и пулсиращи светлини. На мен ми изглеждаше претенциозно и унило, но последвах приятелите си и момичетата сред грубите маси с препълнени пепелници и разлята бира.
Дъф се хвърли на Сърдитка в момента, в който седнахме. Извади снимката и си каза рецитацията, само че излъга, че търсим неговия брат.
Сърдитка не отговори, но Патката се намеси.
— Много тъжно — отвърна тя.
Имаше акцент. Оказа се, че момичетата са от френска Канада, от Монреал, и бяха отседнали в един от най-евтините хотели, в който посрещаха основно туристи от Квебек.
Питах ги дали не искат маргарити*. Сърдитка изглежда се обиди.
[* Маргарита — вид коктейл, който се приготвя от текила и сок от зелен лимон. — Б.р.]
— От къде на къде решихте, че искаме маргарити?