Обърнах гръб на Малекон и тръгнах по зловещи улички, далеч от туристите, светлините и колите, към тъмното сърце на града. Това беше истинското Мексико или толкова истинско, колкото можеше да бъде един град, изникнал от холивудски филм. Павираните улички бяха напълно пусти, само няколко кръчми и магазинчета все още работеха. Скоро шумотевицата от крайбрежния трафик се сниши до далечен тътен. Крачех по стръмна виеща се уличка, обиколена от заключени дворове и високи прозорци без капандури. Зад гъст жив плет от жасмин шумно пръскаше фонтан. Пътят ми пресече мръсна котка. От пълен с пране висок балкон се чуваше как латиноамериканска звезда от сапунена опера гълчи неверния си любовник.
Помислих си, че Дан би дошъл точно тук, ако все още беше в града. Щеше да търси евтин наем, да пие шотове за по 20 песос в близките кръчмета и да си купува храна от задимени улични капанчета, които плашеха туристите, но пък привличаха местните като муха на лайно. Бяхме търсили не където трябва. Дан беше горд пътешественик из Третия свят. Говореше перфектен испански и обичаше да се смесва с масите. Не би сърбал чай в лоби бара на «Четири сезона», не би гонил френскоговорещи канадски тийнейджърки като всеки средностатистически американски колежанин на почивка.
Уличката притихваше и вече все по-ясно чувах мислите си. Досега бях търсил, облягайки се на хипотезата, че Дан е дошъл в Пуерто Валарта, за да си намери работа в някой хотел. Предполагах, че му е писнало да живее мизерно с индианците в планините, че парите му са били на привършване, затова е дошъл да се гмурне по задължение в дебрите на капитализма. Но вече ми се струваше, че въобще не е дошъл тук заради това. Може би е пристигнал заради нещо напълно различно, нещо по-голямо, някаква мечта на «американското его» или план, който е завладял съзнанието му и не го оставя на мира. Какво означаваше онази картичка и кодираното й послание, обещаващо богатства? Каквото и да беше, не ставаше въпрос за бакшишите на плажен гларус в «Холидей ин».
Спрях пред една аптека, малко магазинче с флуоресцентни светлини и една-единствена пътечка. Вътре седеше старец, толкова дребен, че едвам се виждаше зад щанда, и гледаше футболен мач на мъждукащ черно-бял телевизор. Сбръчканото му лице приличаше на смачкана хартиена торбичка.
— Por favor*? — казах. Поднесох му снимката с Дан на «Харлей». — Да сте виждали този човек?
[* Por favor (исп.) — моля. — Б.р.]
Старецът погледна снимката, поклати глава и се върна към мача. Не бях сигурен, че е разбрал въпроса ми, затова го повторих бавно, като сочех Дан върху мотора. Клепачите на стареца бяха полузатворени, изглеждаше уморен и напълно незаинтересован. Промърмори нещо на испански.
— Моля? — попитах.
Той пак промърмори:
— Los Vagos — и замаха с ръце към вратата.
Звучеше като Лас Вегас. Може да е някакво казино.
— Накъде? — попитах аз.
Той посочи вяло нагоре по улицата, после се обърна и за секунди се върна във футболния си транс.
Излязох и погледнах нагоре по улицата. По паважа бавно се спускаше запуснат пикап от 50-те години. Отзад в колата беше вързана коза, която безизразно се мъчеше да запази равновесие. Уличните лампи едва мъждукаха и аз не можах да видя лицето на шофьора. Исках да го спра и да го попитам за Los Vagos. Дали, както старецът каза, се намира нагоре и ако е така, какво, по дяволите, е това.
Автомобилът се изгуби с дрънчене в тъмнината. На улицата вече нямаше никого. Всички врати бяха заключени, а магазините — затворени за през нощта. Нямах представа колко е часът, бях си оставил часовника в багажа в хотела. Дали нямаше да се окаже поредното безсмислено търсене? Докато крачех по улицата, се опитвах да установя доколко текилата беше повлияла на правилната ми преценка.
Vagos. Vamonos. Старецът се отърва от досадния гринго. Какви ги вършех?
Далеч напред се чу оглушителен грохот. Мексиканче се спускаше по хълма на мотопед. На всеки няколко метра включваше на скорост и се опитваше да запали мотора. Не се получаваше. Докато се носеше към мен, познах лицето му. Дъф веднъж купи джойнт от него. Бяхме го виждали почти всеки ден на плажа и понякога вечер на Малекон. Покрай марихуанените му връзки се надявахме някой ден да ни донесе вести за Дан.
Помахах му да спре.
— Чуваш ли ме? — попитах.
— Nada* — отговори.
[* Nada (исп.) — нищо. — Б.р.]
Никога не го бях чувал да говори на английски, но винаги изглеждаше сякаш разбира всичко, което казваме. Не знаех името му. Дъф му викаше Черепа. Косата му беше късо подстригана с плешиво място около набразден белег от едната страна на темето. Имаше почти същия белег и от другата страна на главата. В града имаше банди и боеве с ножове, но това момче не изглеждаше на повече от 12 години.