— Беше само за около пет секунди, господин Бун. Кълна ви се…
— Не ми пука дали са били само пет секунди. Както ти казах преди няколко седмици, главната ти отговорност е да следиш Дойл. — Бун надраска нещо в тефтера си и Рамирес го погледна с ужас. Сигурно си мислеше, че тефтерът е някакъв черен списък.
— Има белези.
— Моля?
— Дойл има белези, тук и тук. — Рамирес докосна гръдната си кост и ръката си малко под китката. — Ако са му вкарали проследяващи мъниста в тялото, можете да го намерите винаги.
— Господин Дойл е като специално оръжие, което ни помага да постигнем целите си. Но това не означава, че искам да се мотае свободно из този град. Какво ще направиш следващия път, когато Дойл ти се измъкне?
— Ще го открия и ще го унищожа, сър.
— Ще го унищожиш незабавно.
— Разбирам, господин Бун.
— Добре. А сега му кажи да дойде.
Рамирес излезе, като продължаваше да се поти. Бун си наля айсчай и се загледа през прозореца към крайбрежния парк от другата страна на Оушън Авеню. През последните двадесет години зимните бури бяха ерозирали скалите в края на парка. На някои места алеите и саксиите с цветя се бяха свлекли по склона към крайбрежната магистрала. Бун започваше да си мисли, че всичко около него се разпада. Преди няколко дни госпожа Брюстър и шофьорът й бяха излетели от една скала край летище Портрийт и властите още не бяха извадили автомобила от водата.
Мартин Дойл влезе наперено в стаята и затвори вратата. Откакто бе напуснал Тайланд, вече не изглеждаше така подпухнал. Сега приличаше на безработен актьор, работещ на половин работен ден като треньор във фитнес зала. Беше си направил труда да се постави на специална диета, включваща обезмаслено сирене, сок от нар и овесени ядки. Беше ходещо отрицание на теорията, че здравословното хранене води до добродетелен живот.
— Рамирес изглежда така, сякаш сте го вързали и сте го хвърлили в басейна — отбеляза Дойл, изкиска се и седна. — Браво на вас, Бун. Типове като него трябва да си знаят мястото.
— Говорихме за вас, господин Дойл. Научих, че сте се отделили от екипа.
— Не е кой знае какво. Просто малка грешка. Няма причини за безпокойство. — Дойл се облегна в стола си. — Е, Бун, как се справяме? Хората достатъчно уплашени ли са? Или трябва да ги подплаша още малко?
— Не искам да правите каквото и да било през следващите няколко дни.
— Може би трябва да ида в пустинята.
— Не.
— Онова в пустинята е единственото, което може да ни навреди. Измислих история за вас. Приказка за чудовище. Но историята трябва да има край.
— Господин Рамирес ще ви заведе в един хотел в Кълвър Сити. Ще останете там, докато не получите нови инструкции.
— Там има ли фитнес зала?
— Мисля, че да.
— Добре. Опитвам се отново да вляза във форма.
Дойл стана, погледна отворения куфар на Бун и тръгна небрежно към вратата. Внезапно се обърна и в погледа му се четеше нещо друго — същият онзи ум и омраза, които Бун беше видял в Тайланд.
— Правим ли онова, което трябва да правим?
— Какво имате предвид?
— Като добър войник, аз изпълнявам заповеди. Просто искам да съм сигурен, че всички се движим в правилната посока.
Вместо да покаже гнева си, Бун свали очилата си със стоманени рамки и започна да ги бърше с кърпичка.
— Спомняте ли си как ви преследвахме като избягало прасе? Помните ли как лежахте в калта и пищяхте?
Дойл стисна юмруци, а демонът риташе и драскаше в мозъка му.
— Да. Помня.
— Добре. Много добре, господин Дойл. Просто проверявах.
Бун не се отпусна, докато не чу Дойл и Рамирес да излизат от апартамента. После отиде в дневната, взе шишенце водка от минибара и го изсипа в чашата айсчай. Точно в момента беше уязвим. Дойл усещаше слабостта му. „Онова в пустинята е единственото, което може да ни навреди“. „Е, не е точно така — помисли си Бун. — Аз съм единственият, който е в опасност“. Дори тази хотелска стая не бе сигурна. Ако дойдеше полиция, щяха да открият плик с черно-бели фотографии на отвлечените деца. Беше болезнено да гледа уплашените им лица, но Бун нямаше сили да унищожи снимките.
Пръстите му докоснаха шишенцата алкохол по рафта, но той устоя на изкушението. За първи път от страшно много години искаше да поговори с някого за онова, което го тормозеше, но това бе невъзможно. Бун нямаше никакви приятели: грешка е да се разкриваш на друг човек. Естествено, винаги има хора, които вече те познават много добре.