Върна се в спалнята, включи компютъра и започна да отговаря на имейл. Но някои спомени напираха с такава сила, че пръстите му замряха над клавиатурата. Може би трябваше да се срещне с нея и да се изправи пред слабостта, която представляваше тя. Ако имаш враг, трябва да го унищожиш, дори врагът да е просто аспект на самия теб.
Антъни Канеро и Майрън Райлс бяха другите двама от екипа, който работеше в Лос Анджелис. Бун ги извика и им каза, че отива да огледа място за среща. После пое по крайбрежния път с взетата под наем кола.
Шосе 1 бележеше границата между континенталните Съединени щати и синьо-зелената шир на Тихия океан и Бун имаше чувството, че минава през гранична зона с магазини за сърф и крайбрежни вили. Сутрешната мъгла се вдигаше и във водата заиграха слънчеви зайчета.
Санта Барбара беше на два часа път северно от Лос Анджелис. Навремето това бе сънено градче със строги закони за строителство, които задължаваха всяка сграда в центъра да има червени керемиди. Сега бе странна смесица на богатство и плажен стил; място, където жените, пазаруващи в скъпи бутици, носеха скъсани джинси и тениски.
Северно от центъра градските архитекти бяха отделили място за молове и извънградски къщи с лека конструкция и измазани с хоросан стени. Навремето Бун беше живял в една от тях, но онова бе друг живот и друга реалност. Сега имаше чувството, сякаш кара към собственото си минало.
Офисът на Рут се намираше в двуетажна сграда недалеч от шосето. След раздялата им тя беше започнала да работи за една застрахователна компания и сега бе лицензиран брокер. Бун влезе в приемната, където млада жена говореше по телефона, докато унищожаваше космически чудовища на компютъра.
— Да? Какво обичате?
— Кажете на Рут, че е дошъл господин Бун.
— О. — Рецепционистката го зяпна и вдигна телефона.
По стълбите се чуха стъпки и се появи Рут — практична на вид жена със син костюм и очила с черни рамки.
— Виж ти каква изненада — рече тя предпазливо.
— Е, мина доста време.
— Почти осем години.
— Може ли да поговорим?
Рут се поколеба, след което кимна леко.
— Нямам много време, но можем да изпием по кафе.
Бун последва жена си до едно съседно кафене. Момичето на тезгяха беше вплело раковини в косата си. Взеха картонените си чашки и излязоха в двора до паркинга.
— Е, защо си дошъл, Нейтан? Да не би най-накрая да си решил да поискаш развод?
— Не. Освен ако ти не го желаеш. Имам работа в Лос Анджелис и реших да намина да те видя.
— Има само едно нещо, което знам за теб. Един неоспорим факт. Че не правиш нищо без причина.
„Да й разкажа ли за Майкъл Кориган?“ — запита се Бун. Не беше сигурен. Проблемът с разговорите с други хора бе, че те рядко следват сценария, който е в главата ти.
— Е, как си, Рут? Какво ново в живота ти?
— Доходът ми се покачи миналата година. Преди осем месеца ми направиха акт за превишена скорост. Но, разбира се, най-вероятно всичко това ти е известно.
Бун не отрече твърдението й. След влизането си в Братството бе уредил да получава месечни отчети за телефонните обаждания на Рут. Данните бяха свързани с подробна информация за онези, с които бе разговаряла повече от три пъти за период от шест дни. Освен това програмата „Норм-Ал“ непрекъснато следеше кредитната й карта и сравняваше покупките й на алкохол и лекарства с регионалната норма.
— Нямам предвид фактите от живота ти. Просто исках да знам как си.
Рут се вгледа в него и Бун се почувства като на разпит.
— Много съм добре, Нейтан. Имам приятели. Започнах да наблюдавам птици. Опитвам се да водя пълноценен живот.
— Радвам се да го чуя.
— Случилото се с нас и с другите родители бе като самолетна или автомобилна катастрофа. Все още поддържам връзка с някои от групата за взаимопомощ. Повечето продължихме напред, но всички сме дълбоко наранени. Ставаме всяка сутрин, ходим на работа, връщаме се и приготвяме вечеря, но никога няма да се излекуваме напълно.
— Аз не съм наранен — рече Бун. — Онова… ме промени. Накара ме да видя света такъв, какъвто е.
— Трябва да приемеш миналото и да продължиш нататък.
— Продължих — каза Бун. — И съм на път да направя така, че подобни неща да не се случват никога повече.
Рут докосна ръката му, но се отдръпна, когато той трепна.