— Не зная какво работиш във фондация „Евъргрийн“, но това няма да ти даде онова, което искаш.
— И какво искам?
— Знаеш…
— Не, не зная! — Бун осъзна, че вика. Един млад мъж ги погледна, преди да влезе в кафенето.
— Искаш Дженифър да се върне. Тя беше нашият ангел. Нашето безценно момиченце.
Бун стана, пое дълбоко дъх и се овладя.
— Радвам се, че те видях. Между другото, в застрахователната ми полица все още пише, че ти си бенефициентът. Всичко е на твое име.
Рут порови в чантата си, извади носна кърпа и си издуха носа.
— Не ти искам парите.
— Тогава ги дари — отвърна Бун и тръгна към колата си.
Когато бе на двайсет и малко, бе минал през шестмесечен армейски курс по разузнаване на един остров край Южна Каролина. В края на учебния период трябваше да уловиш глиган с мрежа, да убиеш квичащото животно с армейския си нож и да го разфасоваш на място. Беше просто изпит, още един начин да покажеш, че си способен да се справиш с всеки проблем. Тридесет години по-късно нищо не се бе променило. Беше принуден да направи още една последна стъпка, за да докаже силата и неуязвимостта си.
Вкара адреса в джипиеса, макар да не беше необходимо. В мига, в който отби от шосе „Ла Кумбре“, си спомни пътя.
Стигна целта си към пет следобед. Училището беше затворено от няколко часа; на паркинга имаше само няколко коли.
Начално училище „Вали“ бе на не повече от четирийсет години, но въпреки това изглеждаше евтино и занемарено. За всеки от шестте класа имаше отделна постройка с асфалтов покрив, свързана с другите с покрити алеи. Навсякъде имаше саксии с бръшлян и бодливи оранжеви цветя, известни като „райски птици“.
Бун мина покрай класна стая с налепени по прозорците рисунки на дъги. Някои бяха надраскани върху милиметрова хартия, при други различните цветове бяха показани в отделни ленти.
Дженифър рисуваше дъги и всичко останало с големи заврънкулки и криви. Кравите й бяха червени. Конете — сини. Когато рисуваше татко си, Бун се превръщаше в купчина линии и кръгове с криви очила и усмивка.
Децата обядваха в централния вътрешен двор между постройките. На земята лежеше изгубена фланела, а на една маса самотно и тъжно стоеше термос с еднорог. Точно тук седеше и тя. Точно тук бе умряла с останалите. Нямаше плоча или паметник, които да напомнят за случилото се.
Бун беше готов да изпита твърдостта и храбростта си, но тялото му го предаде. Не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх. Сякаш главата му експлодира и най-сетне изпълненият с мъка и болка вик се изтръгна на свобода.
38.
Мая и Гейбриъл стояха в аудиторията на начално училище „Плая Виста“ и гледаха как осемгодишните малчугани получават своите ангели пазители.
Медицинският кът се намираше на сцената. Параваните го скриваха, затова Мая отиде в края на помещението и застана до стената. Първо една сестра слагаше местна упойка в дясната им подлакътница. Когато ръката ставаше безчувствена, втора сестра ги водеше до доктор със сребристо устройство, приличащо на зъболекарска бормашина. Газ под налягане инжектираше РЧР чипа между кожата и мускула, след което раната се превързваше.
Всяко дете получаваше значка с надпис „Пази ме ангел!“ Родителите седяха тихо, докато възпитателката водеше учениците при приятелите им. Мая се запита какво ли са казали майките на децата си. Някои малчугани изглеждаха уплашени, едно момченце плачеше. Знаеха само, че ще бъдат принудени да изкачат няколко стъпала и да усетят бързо убождане. Истинският урок се подразбираше в прозаичното поведение на възрастните: „Ние знаем по-добре. Всички го правят. Нямаш избор“.
Мая се върна при Гейбриъл в дъното на аудиторията и го попита:
— Достатъчно ли видя?
— Да. Добре са организирани. Джозета каза, че планът за имплантирането бил обявен три дни след речта на Майкъл.
— Да. Фондация „Евъргрийн“ вече е имплантирала проследяващото устройство „Защитна връзка“ на служителите си. „Ангел пазител“ е същият чип, но с друго име.
Излязоха на улицата. Джозета Фрейзър, майката на Вики, ги чакаше в автомобил със стикери на Айзък Т. Джоунс на броните. Бе едра жена с широко лице, което не се бе усмихнало нито веднъж, откакто ги взе от летището в Лос Анджелис.
— Видяхте ли ги как го правят? — попита тя, когато се качиха в колата.
— За две минути обработват по едно дете.
— И това е само едно начално училище — каза Джозета и потегли. — Освен това го правят в клиники и в някои църкви.