Позвъни на звънеца на архитектурната фирма и зачака някой да отговори. Когато никой не се обади, застана точно пред вратата и си разкопча палтото. На гърдите му висеше щанга, окачена на въже през врата му. Пъхна края й между вратата и ключалката и натисна странично с цялата си сила. Винтовете изхвърчаха и вратата се отвори.
Щом влезе, Холис извади от джоба си стоманен клин и го загнезди в процепа под вратата. Реши да не използва асансьора и се качи по аварийното стълбище до най-горния етаж. Къса стълба в мъжката тоалетна водеше до плексигласов капак на тавана. Холис дръпна резето с една ръка и след секунди беше на покрива.
Студеният нощен въздух докосваше кожата му, някъде в далечината се чуваше ръмжене на автобус. Като се подхлъзваше по мокрите керемиди, Холис стигна железния парапет на ръба, седна и отвори калъфа.
„Лий-Енфийлд“ бе дълга и тежка, модифицирана да стреля с 7,62 мм патрони. Холис дръпна затвора и пъхна пълнителя в гнездото пред спусъка. Когато върна затвора напред и надолу, в цевта влезе патрон. Холис имаше чувството, че е станал част от оръжието — зареден, прицелен и готов за стрелба. Погледна през оптичния мерник и видя двете тънки черти, които се пресичаха в центъра на вратата от другата страна на улицата.
Омразата му към Табулата бе силно, незатихващо чувство, различно от всяко друго, което бе изпитвал. След като погреба Вики на острова, покри гроба й с големи сиви камъни. Понякога му се струваше, че някой от тях е бил абсорбиран от тялото му.
Зачака появата на мишена, без да знае какво точно ще му се падне. След няколко минути пред сградата на фондацията спря джип и от него слязоха двама души. Холис вдигна карабината и погледна през мерника към плешив мъж около шейсетте и млада жена в светло бежово палто. Докато стояха на тротоара и даваха инструкции на шофьора, към тях се присъедини рус мъж с куфарче. Новодошлият каза нещо и младата жена се разсмя. Джипът потегли.
Прицели се в главата на блондина. Порив на вятъра го накара да потръпне и Холис осъзна, че лицето му е обляно в пот. „Успокой се — каза си. — Дишай бавно“. И натисна спусъка.
Очакваше силен трясък и откат, но не се случи нищо. Без да отлепя око от мерника, Холис дръпна затвора. Дефектният патрон изхвърча и на негово място влезе друг. Той отново натисна спусъка.
Нищо. Сякаш самото време беше изчезнало и единствената реалност бе настоящият момент — карабината и главата на блондина в кръга на мерника. Пак презареждане. Щрак. Нищо.
Третият патрон падна до десния му крак, отскочи от покрива и падна на тротоара долу. Никой не чу звука. Трите мишени вече бяха изкачили стълбите и влизаха в сградата.
Холис чу стъпки по покрива и рязко се извъртя. Липата стоеше на три метра зад него и гледаше надолу към улицата. Бе с черно вълнено палто. С широките си рамене, бръсната глава и сплескан нос приличаше на механично творение, създадено да напомня за човешко същество.
— Нищо й няма на карабината — обясни той. — Казах на Уинстън да сложи празни патрони.
— Щом не си искал да използвам оръжието, защо изобщо позволи да дойда тук?
— Защото имахте някакъв план. Исках да видя какво ще се случи. — Липата кимна към сградата на фондацията. — Сега вече знам.
— Убил си много хора, Липа. Така че не ми казвай, че това е неправилно.
Липата пъхна ръце в джобовете на палтото и левият му крак се плъзна няколко сантиметра напред. Холис знаеше, че е невъзможно да попречи на французина да извади пистолета и да стреля. Само преди минута беше човешко същество с име и минало. А сега бе просто мишена.
— Арлекините не са терористи или убийци, господин Уилсън. Единственият ни дълг е да защитаваме странниците.
— Тогава защо трябва да ти пука какво правя с живота си?
— Защото действията ви само ще привлекат нежелателно внимание към странника, а аз не мога да позволя подобно нещо. Това означава, че имате две възможности. Можете да напуснете Великобритания или…
Заплахата остана неизречена, но посланието бе съвсем ясно. Куршум от пистолета на Липата щеше да го отхвърли през парапета. Във въображението си Холис се видя как пада, размахвайки диво ръце и крака, а след това остава да лежи неподвижно. След като полицията фотографираше тялото му, щяха да го изстържат от паважа, да му сложат етикет и да го изхвърлят като боклук. Картината не го уплаши, но и не успокои гнева му. Ако умреше, споменът му за Вики щеше да умре с него. Тя щеше да загине за втори път.