— И във вашата ли? — попита Мая.
— Преподобният Морганфийлд проповядваше против това. Каза, че Айзък Джоунс ни е предупредил за клеймото на звяра. Но всичко зависи от родителите и повечето от тях действат според плана. Хората се разгневяват, ако не видят превръзка на ръката на детето ти. Все едно ти казват: „Какво ти става? Нима не си добра майка? Не искаш ли онзи убиец да бъде спрян?“ — Въздъхна дълбоко. — Можеш да спориш с тях, но е безсмислено. Пророкът пише: „Не си губете времето да пеете на глухите“.
Пътуваха на север. От двете страни на магистралата бяха издигнати високи стени от шлака. Мая предположи, че предназначението им е да спират шума от движението, но бяха направени така, че се чувстваше като в коридор с наблюдателни камери на всеки крайпътен знак.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Карам ви на най-безопасното място, което знам — отвърна Джозета. — В района няма никакви камери и никой няма да проверява самоличността ви. Можете да пренощувате там. Утре сутринта ще ви осигуря кола с чиста регистрация.
— А пистолет или пушка?
— Пророкът пише, че праведниците не бива да докосват машината на смъртта и…
— Гейбриъл е странник и Табулата се опитва да го убие — прекъсна я Мая. — Един арлекин умря, опитвайки се да защити вашия пророк. Мислех си, че някои от вас вярват в „дългът не е платен“.
— Дългът беше платен, и го плати дъщеря ми. Всички в църквата знаят за саможертвата й. — На лицето на Джозета се изписа болка и гняв и тя докосна един от сърцевидните медальони на шията си. — Помагам ви, защото господин Кориган бе така добър да ми се обади и да ми каже, че дъщеря ми е загинала.
В северния край на долината Сан Фернандо излязоха от магистралата и продължиха сред ниските хълмове, по които растяха дъбове. Двулентовият път се виеше нагоре по един каньон. Скоро започнаха да се появяват знаци: „Ранчо Виста — планирано селище“.
— Работя в кредитна банка — обясни Джозета. — Пасифик Виста трябваше да е ново селище, но строителят фалира. Сега банката ми е собственик на земята и аз командвам, докато адвокатите не престанат да се препират.
Спря край постройката при портата, където млад пазач седеше и слушаше бейзболен мач по радиото. Той й кимна, вдигна бариерата и колата продължи по частното шосе.
— Пазачът знае ли, че ще останем тук? — попита Мая.
— Не му трябва да знае нищо. Смяната му изтича след двайсет минути. Когато се върна, един от църковните дякони ще е поел нощната смяна.
Ранчо Виста трябваше да заема серия изсечени в склона тераси, но само една постройка беше завършена изцяло. Представляваше извънградска къща с гараж за три коли и поздравителни надписи на предната поляна. По-нагоре имаше още две къщи без поляни, следвани от дървените скелета на няколко изоставени строежа. По-нататък склонът бе само бурени и храсти.
— Това е къщата модел — каза Джозета, докато спираха. — Строителят я издигна, за да могат хората да видят с очите си какво е да живееш сред хълмовете.
Слезе от колата, отвори багажника и извади найлонов сак и хартиена торба, пълна с храна. После ги поведе по алеята и отключи предната врата.
Мая си мислеше, че къщата модел ще е празна, но тя се оказа обзаведена с прашни мебели. На бюфета имаше чаши за коктейл и бутилки с напитки, в средата на масата за кафе се мъдреше голям букет лалета. На Мая й трябваха няколко секунди да осъзнае, че бутилките са празни, а цветята са от оцветена коприна и тел.
— Няма ток — каза Джозета. — Но водата не е спряна.
Последваха я в кухнята. Имаше централен барплот с гранитно покритие и скъпи уреди. В една медна купа имаше пластмасови ябълки и круши, а на масата за закуска имаше поднос с пластмасова торта.
Джозета пусна найлоновия сак на пода, остави покупките на тезгяха и все едно Мая я нямаше, каза на Гейбриъл.
— Купих сандвичи за вечеря и кифли с ягодов конфитюр за закуска. В сака има фенерче и два спални чувала. Нощем става студено.
— Благодаря ви — отвърна Гейбриъл. — Наистина сме ви много задължени.
— Когато дъщеря ми се обаждаше от Ню Йорк, винаги говореше много добри неща за вас, господин Кориган.
— Вики беше великолепен човек — каза Гейбриъл. — Имаше чисто сърце.
Лицето на Джозета се разкриви, сякаш някой я бе наръгал с нож, и тя заплака.
— Знаех, че е особена, още преди да се роди. Затова я нарекох Виктъри Оувър Син3 Фрейзър. Наскоро с помощта на преподобния Морганфийлд написах кратка брошура за нея. Хората искат да знаят повече. Виктъри вече не е просто моя дъщеря. А един от ангелите.