Бун и Мая излязоха на хотелския паркинг и застанаха до наетата кола.
— Аз ще карам — каза той. — Можеш да седнеш зад мен и да ме застреляш когато решиш. Най-добрият момент ще е, когато стигнем мината.
Мая го изчака да се настани зад волана, след което седна отзад и остави пушката до себе си. Извади пистолета на Бун и свали предпазителя. Дразнеше се, че той е прав — най-добре беше да го убие, когато колата спре пред мината. Но трябваше също да намери оправдание и да му каже да отбие от пътя, когато приближат целта. Трябваше да вземе решение след около час.
Вече бе свикнала с ландшафта на Лос Анджелис, който така се различаваше от Лондон и Рим. Магистралите му бяха могъщи реки, които минаваха през паркове и квартали. Навсякъде имаше табели за автомивки и центрове за измерване на смога. В Голямата машина колите и хората бяха движещи се предмети, които можеха да се следят.
Мобилният й телефон иззвъня. Беше Свещеника.
— Къде си?
— На магистралата, в източна посока.
— Мъжът, с когото пътуваш, ни каза истината. Току-що намерихме три мъртви плъха.
— Махайте се оттам и помогни на приятеля ни да намери брат си. Ще се обадя, когато получа повече информация.
Когато прекъсна връзката, Бун я погледна през рамо и попита:
— Какво каза Холис Уилсън?
— В хотелската стая имало три трупа.
— Дойл е умен. Няма да се даде лесно.
— Карай — каза Мая. — Ще измисля нещо, когато стигнем.
Завиха по щатско шосе 14 — четирилентов път, който изкачваше верига ерозирали хълмове, покрити със суха растителност. На всеки петнайсетина километра имаше градче с еднакви ресторантчета, разположени между „Старбъкс“ и „Макдоналдс“. Мая не пропускаше нито един знак, но погледът й непрекъснато се връщаше към мъжа зад волана. „Най-добрият момент ще е, когато стигнем мината“.
— Ти уби баща ми.
— Да. Опитах се да го накарам да ми съдейства, но не се получи. Тръна беше много голям инат.
— Така или иначе щеше да го убиеш.
— Вярно е. Нямаше логична причина да го държа заключен някъде.
Бун погледна в огледалото и премина в другото платно. Спокойният му глас и липсата на емоции й напомняше за един човек — баща й.
— Смятам да те убия — каза тя. — Но в известен смисъл ти вече си мъртъв. Ти си картонена кутия, в която няма нищо. Не те е грижа за никого и никой не го е грижа за теб.
— Беше ме грижа за дъщеря ми. — За първи път гласът на Бун бе колеблив и изпълнен с болка. — Бих умрял вместо нея онзи ден, но останах жив. Не зная защо живях.
Прехвърлиха хълмовете и видяха магазините и уличните светлини на долепените един до друг Палмдейл и Ланкастър. Това бе най-далечната точка на разпрострелите се предградия, чиито жители всеки ден пътуваха от центъра на Лос Анджелис до ипотекираните си фамилни къщи. Веднага щом отминаха района, пустинята Мохаве ги обгърна от всички страни. Единствените светлини тук бяха осветените билбордове на индиански казина и клиники за пластична хирургия. „Променете външния си вид! Променете живота си!“ — крещеше един от надписите, а над него някакъв пластичен хирург с гладка кожа, доктор Патмор, се хилеше като идол на съвършенството.
Розамънд бе пустинно селище за пилотите и военните, които работеха във военновъздушната база „Едуардс“. Населението бе толкова мобилно и непостоянно, че минаха покрай паркинг, на който имаше къщи на колела. Излязоха от магистралата, минаха покрай един търговски център и завиха надясно край местната гимназия. Изкривени дървета растяха край пътя, а в далечината се виждаше планина с три върха. Беше отделена от всичко друго и се открояваше така, сякаш земята бе изхвърлила нещо зловредно и го бе запратила нагоре към небето.
Бун излезе от асфалтирания път и спря пред порта с голям надпис „Частна собственост! Влизането забранено“.
— Този път води нагоре към мините.
— Колко още остава?
— Пет-шест километра.
— Изгаси фаровете и карай бавно.
Бун отвори портата, върна се в колата и продължи по черния път към планината. Имаше луна и звезди, но пътят беше обрасъл с бурени и лесно можеха да го изгубят. След първия километър Мая свали прозореца. Чуваха се щурци и хрущенето на чакъла под гумите.
Бун спря пред входа на изоставена златна мина в средата на склона. Мястото бе оградено със сигнална ограда с бодлива тел отгоре, навсякъде имаше надписи „Влизането забранено“. Някой вече беше дошъл тук — пред заключената с верига и катинар порта беше паркирана червена кола.