— Великолепно! Добре. Разбирам. Внимавай и се върни в града при първа възможност. След пет минути пускам съобщението.
Затвори и клавиатурата затрака под пръстите му.
— Децата са живи. Мая се обажда на местния шериф. Ще изчака на един страничен път, докато не пристигне полицията.
— Ами Дойл?
— Мъртъв е, а май и Бун се е самоубил.
— Табулата няма да е особено щастлива.
— Да им дадем още една причина за безпокойство.
На екрана проблеснаха думи. „Звукът е добър. Образът е добър. Готови за предаване. Козодой“. Свещеника беше нащрек и готов. През годините Паноптиконът ставаше все по-голям и всеобхватен. Сега някои от стените му щяха да рухнат.
Гейбриъл се изправи в стола.
— Дай ми десет секунди.
Свещеника вдигна ръка и отброи последните секунди. Четири. Три. Две. Едно.
И странникът заговори.
42.
— Здравейте, аз съм Гейбриъл Кориган.
Разбирам, че сте изненадани да видите лицето ми на вашия монитор. Някои от вас сигурно натискат трескаво бутона за изтриване или се чудят дали да не изключат компютъра си от захранването.
На първо място искам да ви успокоя, че компютърът ви е невредим и не сте изгубили никаква информация. Посланието ми до вас е еднократно. Когато завърша, това видео ще спре и никога няма да се появи отново без ваше разрешение. Можете да го изтриете или да го пуснете отново, като потърсите в харддисковете си файл с име откровение.
В момента се намирам в Съединените щати, в Калифорния, където се случи нещо ужасно. Четиринадесет деца изчезнаха… — Гейбриъл вдигна снимка на едно от отвлечените деца. — В това число и едно момченце на име Роберто Кабрал.
Хората, слушащи това съобщение, са от различни националности и говорят различни езици. Но всички вие много добре разбирате, че загубата на дете събужда силни емоции. Живеещите в Калифорния родители са уплашени. Тревожат се, че не са в състояние да защитят децата си.
В края на обръщението си ще ви съобщя новини за изгубените деца, но първо трябва да обясня защо се случва всичко това. Изчезванията не са някакво случайно събитие, причинено от побъркан човек. Отвличането на децата е част от сложен план, създаден от брат ми Майкъл Кориган, който в момента ръководи фондация „Евъргрийн“.
Фондацията е публична фасада на група, наречена Братството, тайна организация, съществуваща от много години. Нейните членове стоят в сянка, като насочват нашите лидери към система на всеобхватен обществен контрол. Всеки, който е забелязал настъпващите по цял свят промени, може да долови присъствието и силата им. Мъжете и жените, членуващи в Братството, имат една-единствена цел — да покварят живота ви.
Сега някои от вас сигурно се питат: „Братството лява или дясна организация е? Каква е политическата им философия?“
Подобни въпроси не са погрешни, а просто несъществени. В нашата нова епоха идеологиите отмират. Политическите девизи са се превърнали в кодови думи за различни културни и икономически групи. В повечето страни левите и десните правителства преследват една и съща цел — да подсилят технологията, която следи живота ни. Тази всепроникваща система на електронно наблюдение се нарича Голямата машина.
Някои от вас вече са започнали да усещат тази нова система. Една сутрин се събуждате, оглеждате се и разбирате, че наблюдателните камери са навсякъде. И имате чувството, че сте попаднали в някакъв огромен електронен затвор.
Но тези камери са една нищожна част от Голямата машина. Всяко по-силно правителство на света чете вашите имейли и подслушва телефонните ви обаждания със сканиращи програми, които реагират на определени думи и фрази. Служби по сигурността и корпорации наблюдават банковите ви сметки и активността на кредитните ви карти. Мобилните ви телефони и автомобилите ви дават информация за местонахождението ви и какво правите.
Обикновено виждаме камерите, но останалата част от нашия затвор е невидима. Сложни софтуерни програми извличат информация от вашите покупки, от работата ви, от медицинското ви досие и създават картина-сянка на вашия живот. Различни бази данни се комбинират в тотална информационна система и тези данни ще бъдат съхранени завинаги.
Много хора с радост ще се откажат от личното си пространство срещу малки подобрения в начина си на живот. „Не съм направил нищо нередно — мисли си добросъвестният гражданин. — Защо тогава да се тревожа?“