— Просто искам да разбера действията ти.
— Нямаш правото да ме съдиш. През изминалата година те пазят арлекини. Те биха убили всекиго.
— Чел си „Пътят на меча“. Арлекините са дисциплинирани и се владеят. Само защитават себе си и странниците. Не търсят отмъщение.
— Аз не съм арлекин и не следвам правилата им. Табулата уби Вики и смятам да ги унищожа до последния човек.
— Още ли те е грижа за нея?
— Разбира се!
— И помниш колко мил човек беше?
— Да…
— Наистина ли мислиш, че би искала да направиш това?
Гейбриъл вдигна очи и Холис усети пълната сила на странника. За момент се почувства като малко дете. „Прегърни ме. Успокой ме“. Но после си спомни за камъка в тялото си и скръсти ръце на гърдите си.
— Каквото и да кажеш, не можеш да ме накараш да променя решението си.
— Добре. Не слушай мен. Защо обаче не попиташ Вики? Какво би станало, ако можеше да разговаряш с нея за последен път?
Холис се почувства така, сякаш Гейбриъл внезапно го е зашлевил. Нима това бе възможно? Нима един скитник можеше да направи подобно нещо? Разбира се, че не. Яростно стовари юмрук върху масата.
— Изобщо не желая да слушам разни духовни глупости. Вики е мъртва. Аз я погребах на онзи остров. Няма да се върне.
— Не съм казал, че ще се върне. Когато човек умира, Светлината напуска тялото му завинаги. Но при определени обстоятелства като самоубийство или насилствена смърт Светлината остава за известно време в този свят. Отделни хора имат способността да се докосват до тази енергия. В миналото са били наричани шамани или медиуми.
— Зная за какво говориш. Духове и гоблини. Цигани и кристални топки. Всичко това е измама.
— В повечето случаи. Но някои хора наистина могат да разговарят с мъртвите.
— И ти ли?
Гейбриъл поклати глава.
— Не. Аз нямам тази дарба. Но Симон Лумброзо ми каза за друга възможност. Когато Врабеца останал последният арлекин в Япония, бащата на Мая отишъл в Токио да го види. Врабеца завел Тръна при една жена, занимаваща се с традиционно призоваване на духове, която живеела на северния бряг на главния остров. Тръна казал, че била много силна — от истинските.
— Сигурно е било някакъв номер.
— Вече нямаш дом, Холис. Не можеш да се върнеш в Лос Анджелис. Щом напускаш Лондон, защо не отидеш в Токио?
— Манипулираш ме…
— Предлагам ти различен вид пътуване. Всеки от нас може да посвети живота си на омразата. Това се случва всеки ден. Сега е твоят момент да се замислиш за алтернатива. Иди в Япония. Потърси онази жена. Може би няма да я намериш. Може би ще се върнеш и ще ми кажеш, че трябва да бъдем като враговете си, ако искаме да ги победим. Ако го кажеш, ако го вярваш, ще те послушам.
Стъпки по стълбите. Холис погледна през рамо и видя Липата да се връща с чаша кафе в грамадната си ръка.
— Ще си помисля — каза Холис. — Но въпреки това не вярвам, че може да се разговаря с мъртвите.
5.
Мая стигна до четвъртия етаж на изоставената офис сграда и бавно тръгна по централния коридор, като се оглеждаше за свежи следи в прахта. Когато се увери, че никой не е идвал тук от последното й посещение, пръсна по пода счупени стъкла и тръгна към помещенията, заемани навремето от застрахователна компания. Ръката й докосна дръжката на меча. Беше готова да атакува.
Като се движеше колкото се може по-безшумно, се промъкна в приемната. „Спри! Ослушай се!“
Нямаше никого. Тя избута едно бюро пред вратата и отвори отдушника към коридора, за да чуе, ако дойде някой. На острова нямаше електричество и единствената светлина в помещението идваше от горящ газ на улицата. Пламъкът танцуваше и хвърляше мръсно оранжева светлина. Сенките докосваха старомодните мебели и ръждивите кантонерки покрай стената. При едно от предишните си посещения беше преровила шкафовете и бе намерила покрити с мокри петна папки, пълни със застрахователни договори и кочани от чекове.
Влезе в един от офисите, намери някакъв директорски стол и избърса прахта. Нещо в съседната стая се раздвижи и Мая извади меча си. Обитателите на острова можеха да се разделят на две категории. Хлебарките бяха слаби, уплашени хора, които се опитваха да оцелеят, като се криеха из развалините; вълците бяха агресивни, скитаха из града на групи и търсеха плячка.
Звукът се повтори. Мая надникна през една пукнатина на вратата и видя как един плъх притича по пода. По целия остров имаше плъхове и някакви сиви животинки, подобни на порове, които щъкаха из храсталаците на изоставените паркове. „Няма опасност — помисли си Мая. — Мога да си почина тук“. Прибра меча в ножницата и избута тапицирания стол в приемната. След като провери вратата още веднъж, седна и се опита да се отпусне. Остави на пода до краката си бухалката с метален край и малката раница с бутилка вода. Храна нямаше.