Този мрачен свят имаше много имена — Първият свят, Хадес, Шеол, Ад. Описваше се в много митове и легенди, но винаги имаше едно основно правило — че посетител като нея никога не бива да яде нищо, докато е тук, дори най-великолепното ястие, предлагано на златни подноси. Странниците оставяха истинските си тела в Четвъртия свят и можеха да избегнат тази опасност, но ако обикновен човек погълнеше дори коричка хляб, можеше да остане тук завинаги. Мая се чувстваше като един от огньовете, които горяха сред руините — ярка точка пламък, която бавно поглъща себе си. Повечето огледала в града бяха изпочупени, но беше успяла да се види в парче стъкло край запустелия градски музей. Косата й бе сплъстена, очите — мъртви.
Външният й вид не я притесняваше толкова, колкото загубата на памет. Понякога й се струваше, че цели периоди от живота й се стопяват в нищото. Пазеше живите образи, които й бяха останали. Преди много време беше прекарала зимен ден в Ню Форест и бе гледала стадо диви коне, тичащи през покрито със сняг пасище. Сега отново видя яките крака, оплетените гриви и хвърчащия изпод копитата сняг, бял като парата във въздуха.
Спомняше си откъслечни моменти с баща си и майка си, Липата, Блажената майка и останалите арлекини, но Гейбриъл бе единственият глас, който все още чуваше, единственото лице, което все още виждаше. Засега любовта беше запазила тези спомени, но й ставаше все по-трудно да ги извика отново. Нима Гейбриъл чезнеше като забравена на слънце фотография, чиито цветове избледняват и фигурите стават все по-неясни? Ако го изгубеше за втори път, щеше да стане като другите на острова — мъртва отвътре, макар и все още жива.
Чу някакво драскане в коридора и отвори очи. Имаше само секунди да извади меча си, преди вратата да се отвори на около сантиметър и да удари бюрото. Мая грабна раницата, преметна ремъка през лявото си рамо и се заслуша. Натрапникът почука на вратата.
— Тук ли сте? — попита тих глас. — Аз съм Пикъринг. Господин Пикъринг. Приятел съм на Гейбриъл.
— На този остров няма приятели.
— Но това е самата истина — каза Пикъринг. — Кълна се, така е. Помогнах на Гейбриъл, когато дойде тук първия път и вълците ни заловиха. Отворете вратата. Моля ви. Търсех ви.
Мая смътно си спомни мъжа в дрипите. Беше завързан с верига за една тръба в изоставеното училище, което вълците използваха като щабквартира. Докато бе скитала из града, бе срещнала неколцина от хората хлебарки, които се криеха в стени или под подове. Винаги изглеждаха уплашени и говореха бързо, сякаш постоянният поток думи им доказваше, че са все още живи. Хлебарките бяха интелектуалците на Ад — всички имаха велики замисли и пространни обяснения.
Прибра меча в кожената ножница, отиде до вратата и дръпна бюрото няколко сантиметра към себе си. Пикъринг явно чу скърцането на дървените крака по плочките, защото моментално завъртя дръжката. Този път вратата се отвори достатъчно, за да може да пъхне глава в стаята.
— Господин Пикъринг, на вашите услуги. Имах шивашка работилница преди началото на бедите. Най-финото дамско облекло. — Пое дълбоко дъх. — С кого имам честта да се срещна?
— Мая.
— Мая… — Той сякаш вкуси думата. — Прекрасно име!
Пикъринг явно имаше способността на поровете да се промъква през всеки процеп, през който може да мине главата му, защото преди Мая да успее да реагира, се бе вмъкнал в стаята. Беше кльощав треперещ мъж с дълга коса и брада. Парчето зелена коприна около шията му приличаше на примка на палач, но Мая осъзна, че е нещо още по-невероятно — вратовръзка.
— И как ме намери?
— Зная всички скривалища на този остров. Веднъж дойдох тук и видях отпечатък на стълбите.
— Разказа ли на някого?
— Изкушавах се. Всеки би се изкусил. — Пикъринг показа жълтите си зъби. — Комисарят на патрулите обяви награда от сто дажби храна на онзи, който ви убие.
— Ако наистина ме иска мъртва, трябва да удвои наградата.
— Повечето вълци се страхуват от вас. Някои казват, че сте призрак или демон. Не можете да бъдете убита, защото вече сте мъртва.
Мая отново седна на стола.