— Ами картите, Пикъринг? Току-що намерих една, която показва прохода под реката.
— Покажи ми я. Дай да я видя.
— Разбира се. Няма проблем. — Мая размаха кутията. — Само ми помогни да сляза от платформата.
Пикъринг обмисли предложението и поклати глава.
— Не може да има карта, защото от острова няма изход.
— Помогни ми и ще те защитавам от вълците.
— Ако остана с теб, ще ни убият и двамата. Ти все още храниш надежда, Мая. Това е слабото ти място. Именно затова успях да те доведа тук.
Докато Пикъринг се отдалечаваше забързано, Мая бръкна в кутията и хвърли наръч ярко оцветени ангели във въздуха. Те се запремятаха надолу в сумрака. „Надежда. Това е слабото ти място“.
А ето че вече я нямаше.
6.
Майкъл се събуди в декориран с цветя апартамент и взе душ. На тоалетната масичка в спалнята имаше голям букет рози, а в кристална ваза до умивалника в банята — разцъфнала клонка глог. Към тези дарове имаше малки картички — лични съобщения от госпожа Брюстър и други членове на Братството. „Късмет — се казваше в една от тях. — Носиш нашите надежди в пътуването си“.
Майкъл нямаше никакви илюзии относно искреността на тези послания. Беше все още жив, защото Братството смяташе, че може да им помогне да увеличат мощта си. Когато на свързания към квантовия компютър монитор се изписаха думите ела при нас, той разбра, че управителният борд ще изиска да се прехвърли. Това беше ролята му — да излезе в мрака и да се върне с технологични чудеса.
Навлече тениска и клин и отиде в дневната. Преди час някой от охраната на изследователския център беше донесъл поредните пищно аранжирани цветя на масичката за кафе — японско село с жълти като слама орхидеи, увиващи се около керамична пагода.
Той отиде до прозореца и се загледа към лабораторията по невронна кибернетика — подобна на кутия бяла сграда без прозорци, сякаш бе паднало от небето захарно кубче. Вече беше странник и нямаше нужда от специални опиати или жици в мозъка, за да се прехвърли. Но отиването в сградата бе публичен акт, демонстрация на уникалната му способност. Ясно беше, че вече не е пленник, но влизането му в Братството само бе увеличило броя на враговете му. Ако се върнеше с някаква нова технология, позициите му щяха да станат много по-силни.
Шестте свята представляваха паралелни алтернативни реалности. Вече се беше прехвърлил до Втория свят на гладните духове. Първият беше версия на Ада и Майкъл нямаше намерение да посещава това опасно място. В Третия имаше животни, но той не бе мястото, където да се намери високоразвита цивилизация, използваща квантов компютър. Майкъл бе решил, че съществата, които бяха изпратили съобщението, са или от Шестия свят на боговете, или от Петия на полубоговете. Беше чел дневниците на странници от миналото, но никой от тях не можеше да опише тези светове подробно. Полубоговете се смятаха за умни, но бяха подозрителни към всички останали. Боговете живееха на трудно за откриване място — в златен град.
Макар Братството да смяташе, че го контролира, Майкъл имаше свой дневен ред. Да, трябваше да получи достъп до напреднала технология, но също така търсеше обяснение на собствените си действия. Беше загуба на време да се посвещава на философия или да се моли в църкви, ако някакво по-висше същество може да му даде отговора направо.
Имаха ли боговете магически сили? Можеха ли да летят из облаците и да мятат гръмотевици с ръце? Може би човешкият свят бе просто огромен мравуняк и боговете спираха тук колкото да разпердушинят кулите му и да наводнят проходите. А после, на всеки няколкостотин години, да пускат по някаква троха познание в пръстта, колкото да вдъхновят човечеството да продължава да работи.
Някой почука и Майкъл отвори. В коридора стояха Нейтан Бун и доктор Дреслър. Бун беше безстрастен както винаги, но ученият изглеждаше нервен.
— Как сте, господин Кориган? Спахте ли добре?
— Да, благодаря.
— Екипът е готов — каза Бун. — Да вървим.
Спуснаха се с асансьора и излязоха. Вятърът духаше от североизток и върховете на боровете оттатък стената се люлееха, сякаш бяха нападнати от армия дървосекачи, въоръжени с моторни резачки. Когато стигнаха бялата сграда, Бун махна с ръка. Отвори се стоманена врата и тримата влязоха в голямо помещение с остъклена галерия на шест метра над бетонния под.
Докато Дреслър и Бун се качваха към нея, Майкъл си събу обувките и легна на масата в центъра. Тайванският лекар Лау дойде и започна да прикрепя сензори към ръцете и черепа му. Майкъл долавяше лимоновия дъх на парфюма на Лау и чуваше бръмченето на климатичната инсталация. Сенките по стената се раздвижиха, когато докторът се премести от другата страна на масата.