След още няколко дни във всички сгради се появиха инфрачервени камери, които сканираха автоматично всички и записваха кръвното налягане, пулса и телесната температура. Носеха се слухове, че телефонните обаждания в изследователския център се следят от компютърна програма, която измерва нивото на стрес в гласа ти и използването на различни „ключови“ думи.
По-голямата част от наблюдението бе ненатрапчиво. „Норм-Ал“ можеше да следи движението на колата ти и какво купуваш с картата си. Сюзан се питаше колко ли внимание се обръща на някои негативни постъпки: личният ти показател със сигурност щеше да се влоши, ако те арестуват за шофиране в нетрезво състояние, но с колко ли се променяше числото, ако вземеш „негативна“ книга от библиотеката?
Говореше се, че двама били уволнени заради неприемливи „Норм-Ал“ показатели, а неколцина нещатни сътрудници така и не получили постоянна работа. За около месец в екипа й престанаха да се повдигат спорни въпроси. Единствените приемливи теми бяха пазаруването, спортът и телевизионните предавания. Един петък всички отидоха на бар да отпразнуват рождения ден на един колега. Когато поръчаха третите питиета, един от програмистите се пошегува:
— Е, това ще издъни „Норм-Ал“ показателите ни!
Всички се разсмяха, но обсъждания не последваха. Просто продължиха разговора си за новите модели хибридни коли.
Сюзан цял живот бе работила с компютри и знаеше колко лесно могат да се проследят IP адресите в интернет. През март престана да използва домашния си компютър, купи си лаптоп на старо и започна да използва безжичния достъп от кварталното кафене. Чувстваше се като алкохоличка или наркоманка — като човек със срамен проблем, който не може да контролира. Когато си тръгваше от работа и караше към кафенето, имаше чувството, че отива в някаква лоша част от града с изпотрошени улични лампи и изоставени сгради. По затънтени чатове попадна на хора, които се наричаха свободни бегачи и говореха за „Евъргрийн“. Според твърденията им фондацията била фасада на тайна организация на име Табула, чиято цел била унищожаването на свободата. Срещу плана й работел съюз, наричащ се Съпротивата.
Отначало Сюзан само четеше различните дискусионни теми, но преди три дни направи първата стъпка и започна да чати с неколцина свободни бегачи от Полша.
„Работя за фондация «Евъргрийн» — написа тя. — В скоро време ще започнем тестове на нова версия на квантов компютър“.
„Къде си?“ — попита един.
„В опасност ли си? — попита друг. — Можем ли да ти помогнем по някакъв начин?“
Сюзан изключи лаптопа и незабавно излезе от кафенето. На път за дома спазваше ограниченията за скоростта и изчакваше няколко секунди след зелената светлина, преди да потегли.
Постави замразена вечеря в микровълновата и излезе в задния двор да намери Чарли. Кучето го нямаше никъде, а вратата на гаража беше полуотворена. Странно. На два пъти градинарят бе забравял да я заключи, но пък той не идваше в сряда. Сюзан предпазливо отиде до гаража, напипа ключа на лампата и го натисна. Нищо. В следващия миг чу кучето да скимти в тъмното.
— Чарли?
От сенките се появи мъж и сграбчи ръцете й. Сюзан започна да се съпротивлява, да рита и да пищи. Внезапно лампата светна и тя видя втори мъж, качил се на един кухненски стол. Беше развил крушката и сега я завиваше. Сюзан спря да се бори и зяпна мъжа, който държеше ръцете й. Беше Робърт… не, всички го наричаха Роб — едър тип на трийсет и няколко, работеше като охрана в административната сграда.
— Какво става? — попита тя.
— Не ме ритай — отвърна Роб. Приличаше на обидено момче.
Мъжът върху стола беше подстриган като войник и бе с по-стройно тяло. Когато слезе и тръгна към нея, тя го позна. Беше Нейтан Бун, началникът на охраната на фондация „Евъргрийн“.
— Успокой се, Сюзан — със спокоен глас каза Бун. — Кучето ти е живо и здраво. Трябва обаче да поговорим.
Роб я поведе към средата на гаража и я натисна да седне на стола. Чарли — бе вързан за една от подпорните греди — гледаше как Роб коленичи и закопчава китките и глезените на Сюзан със „свински опашки“.
Бун извади от шушляка си бисквита и я даде на Чарли. Кокерът замаха опашка за още.