Тръгна по насипа, ограждащ водния правоъгълник. Лек ветрец вдигна вълни, които се заплискаха в червеникавокафявата пръст. Единствените други звуци, които чуваше, бе собственото му дишане и жвакането на мокрите му чорапи. След известно време зави наляво по друг насип и мина през някакви опърпани храсти, които приличаха на див чай, и миниатюрни дървета с извити клони, мушкащи към небето.
Чу гласове и се запромъква през гъсталака. Стигна до някакви растения с листа като ленти стара кожа и запристъпва още по-предпазливо.
Единадесет мъже и жени седяха около огъня. Окаяна парцалива група, сякаш бяха оцелели от наводнение или торнадо. Представителите и на двата пола носеха широкополи сламени шапки и високи ботуши с навити към коленете краища. Жените бяха с черни блузи и поли и с червени или зелени панталони под тях, а по мъжкото облекло имаше ярки геометрични шарки, предимно квадрати и триъгълници. Всеки носеше нещо на врата си — червен нашийник, широк четири пръста и със сребърен клипс. Единствените им други вещи бяха дълги криви ножове на коланите.
Групата спореше за нещо и когато тонът стана по-висок, един старец се изправи с мъка. Имаше криви крака, твърда коса и шкембе, което висеше над катарамата на колана му.
— Той е крадец! — заяви старецът. — Най-долнопробен крадец, който изобщо не го е грижа за работещите ботуши до него. Но бедата е, че той е крадецът, а ние сме онези, които си плащат.
Една млада жена, която слагаше съчки в огъня, каза:
— Мокропълзачите пътуват насам. А сега сме с един по-малко от дванадесет.
Майкъл не разбираше голяма част от чутото, но ритъмът на речта и интонацията сякаш идваха от някакъв по-ранен период. Като се мъчеше да не вдига шум, той изпълзя няколко стъпки надясно и видя мъртвец, обесен.
Замисли се дали да изпълзи обратно през гъсталака до насипа, но се отказа. Ела при нас — така гласеше съобщението от монитора. Вярно, тези хора имаха ножове, но по каниите им имаше мръсни петна и кал. „Това са инструменти — помисли Майкъл. — А не оръжия“. Стана, мина през храстите и излезе на поляната. Всички се сепнаха, а старецът замига бързо като пещерно създание, измъкнато внезапно на светло.
— Как се казва това място? — попита Майкъл.
— Во… водните поля — заекна старецът. — Това е старото име. Разбира се, може би ще измислят някакво ново.
— А вие какво правите тук?
— Ние сме верни слуги, господине. Всички. Както можете да видите. — Старецът докосна нашийника си. — Тук сме, за да приберем искрата.
— А онзи кой е? — попита Майкъл и посочи обесения.
— Крадец.
Отговорът предизвика мърморене и коментари от останалите. „Да. Крадец. По-лошо и от хулник“.
— Какво е откраднал?
Старецът сякаш бе изумен от въпроса.
— Уби се и открадна живота си, господине. А той е собственост на боговете и само те могат да ти го отнемат.
Майкъл погледна самоубиеца и забеляза, че клонът е твърде нисък, за да може да прекърши врата си и да умре бързо. Очите на човека бяха отворени и върховете на ботушите му докосваха земята, сякаш беше някакъв тромав балетист.
Един мъж с широко лице стана и заговори гневно:
— Стига толкова дрънканици. Всички сме в казана, а ти подклаждаш огъня.
— Той не е слуга — каза старецът и кимна към Майкъл. — Не е и борец, защото вече щяхме да горим. Не зная какъв е и какво иска, така че какво лошо има да говорим с него?
— Той е пазител — каза младата жена. — Също като онези от визията.
— Точно така — побърза да потвърди Майкъл. — Аз съм пазител. И дойдох да видя водните поля.
— Е, видя ги — обади се някой. — Така че тичай обратно към центъра.
— Чакайте! Чакайте! Нека пресметна — каза старецът. — Дайте ми мъничко време.
Всички го загледаха как крачи напред-назад из малката поляна. Когато спираше и се обръщаше, подритваше буца пръст. Ритуалът продължи около минута, след което старецът се завъртя кръгом и отиде до Майкъл. Малкото останали зъби в устата му бяха криви и жълти, но въпреки това на лицето му се появи широка усмивка.
— За ваше сведение, господине — аз съм Верга сир-Тошан. А вашият етикет какъв е?
— Майкъл.
Името явно прозвуча странно на Верга, но той сви рамене и продължи:
— Значи казвате, че сте пазител и сте дошли да видите водните поля. Но всички ние сме чували за хулници, които бягат от градовете и ги преследват бойци. Вие сте като перкат на сухо, пляскате, а около вас се събират нощните птици. Но ние можем да ви спасим, ако ни помогнете да поправим грешката си.