— Ако някой перкат почне да те дъвче, само кажи. Ще свърши в тенджерата.
Главният пълзач беше спрял и Майкъл успя да разгледа прикрепеното към задната част на машината оборудване. Метална рамка поддържаше дълъг конвейер, който бе само на няколко сантиметра над водата. Хоризонталната лента отвеждаше набраните искри до вертикална телена тръба, в която се въртеше винтово устройство. Щом стигаше върха на тръбата, плодът се прехвърляше в кошовете на двете помощни машини.
— Дано боговете ни наградят — каза Верга.
Берачите извадиха ножовете си.
Стоманени пръти, излизащи от конвейера, разделяха полето на дванадесет работни участъка. Ако Майкъл не беше заместил мъртвеца, веднага щеше да стане ясно, че някой липсва.
Силният шум на машините и блестящата водна повърхност бяха почти непоносими. За миг на Майкъл му се прииска да се обърне и да тръгне обратно към сушата.
Чу се пронизителен писък на парна свирка и мокропълзачът се затътри напред. Подплашен перкат изскочи от водата. Старицата го хвана за опашката и го метна на конвейера, където един мъж му отряза главата, а друг хвърли тялото му в задната част на рамката. Пълзачът се тресеше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Майкъл впери поглед в главата на змиорка с остри зъби, която се носеше покрай него.
— Толмо! — извика Верга. — Защо не работиш? Къде ти е ножът?
Майкъл извади ножа си и настигна останалите.
Мъжете и жените работеха бързо. Преценяваха размерите на невидимата искра с крака и стъпала, после бъркаха във водата, хващаха стеблото, издърпваха растението, отрязваха го и го хвърляха върху конвейера.
Майкъл напипваше скритите под повърхността искри, но му беше трудно да ги вдига и да ги реже. Стеблата бяха дебели и оплетени. Всичко беше каша от листа, кал и собственото му объркване. Наведи се. Хвани. Режи. Не, това не. Много е малко. Пусни го. Накрая успя да попадне на растение с подходящите размери и когато го освободи, пълзачът вече се беше отдалечил на десет метра. Наложи му се да тича през калната вода, като вдигаше пръски и ругаеше, докато хвърли плода върху конвейера.
— Добре — каза Верга. — Това е дар за боговете.
— Колко време трябва да правим това?
— До обедната почивка.
— А после?
— Пълзачът спира и обръща, когато стигне границата на полето. Ще имаш време да си поемеш дъх…
Пълзачът наду свирката си и Майкъл отново трябваше да тича, за да го настигне. В собствения му свят двамата с Гейбриъл бяха работили в говедарник и едно горещо лято бяха мазали покривите с катран. Но това тук изобщо не приличаше на работа. По-скоро беше кална битка с живия свят — грабваш искра, отсичаш стеблото и хвърляш плода, сякаш е главата на убит противник.
7.
Мъгливият триъгълник от слънца се издигна още и една от по-малките машини се отдели с товара си. Като все така скърцаше и бълваше пара, основният пълзач спря до един насип и берачите стъпиха на твърда земя. Край мястото за почивка някой беше поставил голям конус от кована мед, пълен с чиста вода. Към него с тънки верижки бяха закрепени чаши. Докато работниците се редуваха, една млада жена отвори торба и раздаде нещо, приличащо на хляб. Майкъл взе своята дажба и отхапа предпазливо. Обядът бе кафеникавооранжев и с груба сърцевина; на вкус напомняше печени лешници.
Верга седна на края на насипа. Нагъваше един комат, а в скута му имаше други два.
— Днес е гъндер-искра. Мислех си, че сервират растен-искра, но това е по-добро.
— Само това ли ядете?
— Забравих — вие, пазителите, ядете повече неща. Ние слугите ядем перкати, шанту и рейк, но най-вече искра, сготвена по различен начин.
— Иска ли ти се да ядеш като пазителите?
— Аз съм тук и тук ми е мястото — каза Верга с тон, който не допускаше никакви възражения. — Слугите сме ръцете и краката, стоим здраво на земята. Бойците са тук… — Той докосна сърцето си. — А пазителите сте тук… — Докосна главата си. — Всичко е справедливо, когато всеки си върши работата.
Не след дълго беритбата започна отново. Майкъл вече се чувстваше по-уверен и успяваше да не изостава. Онова, което приличаше на хаотични действия, се оказа ефективна земеделска система. Нямаше нужда да се сее или плеви, ако растенията майки се оставяха. Отточни тръби свързваха отделните полета и слабото течение не позволяваше на водата да застои. Дори дрънчащият и съскащ пълзач следваше определен курс — слугата, който управляваше машината, я насочваше по права линия благодарение на забучените в калта пръчки.