След като получи информацията, Липата направи паспорт клонинг със същия чип. Информацията можеше да се променя, така че снимката и биометричните данни в паспорта да съответстват на човека с паспорта дубликат. В развиващите се страни не беше нужно съответствието да е идеално — митническите служители обикновено игнорираха собствените си инстинкти и спокойно пускаха пътника, ако машината обяви, че всичко е наред.
— И кой съм аз? — попита Гейбриъл.
— Брайън Нелсън, който живее в Денвър — отвърна Липата.
— А аз? — попита Симон Лумброзо.
— Вие сте доктор Марио Феста, психолог от Рим.
Симон се ухили доволно.
— Чудесно. Това ми харесва. Пък и, естествено, доктор Феста е убеден, че правителството му го пази.
След няколко дни Гейбриъл, Липата и Симон отлетяха за Сенегал в Западна Африка. На летището в Дакар Липата плати подкуп, благодарение на който номерата на новите им паспорти бяха въведени в глобалната система за наблюдение. Побързаха да сменят самолета и взеха нощен полет до Египет. Пристигнаха сутринта и взеха такси от летището до Кайро. Колата се движеше през задръстените улици на града като лодка, носеща се в лабиринт от кални канали. Шофьорите натискаха клаксони като бесни, а пътните полицаи стояха безучастно по тротоарите. Пешеходците нарушители в Кайро показваха изключителна грация и самоувереност — старци, улични търговци и бременни жени се носеха през улиците, сякаш са предали душите си на Аллах, преди да стъпят на платното.
Симон каза на шофьора да ги откара до Града на мъртвите на източния бряг на Нил.
На мястото на гробището Карафа навремето се издигала римската крепост Вавилон; по времето на мамелюците през петнадесети век тухлените и каменните руини били преизползвани. През вековете между гробниците изникнали колиби на бездомници и скитници, а по-късно импровизираните жилища се превърнали в четириетажни постройки от сивкавокафяв бетон, наподобяващ кирпич.
Таксито мина през площад, където продаваха канарчета и вълнисти папагали — малките птички чуруликаха и скачаха в клетките си. Улични търговци наобиколиха колата им и започнаха да им предлагат пъпеши, обувки и лотарийни билети, забодени на картонени подложки. Забулени жени вървяха под ръка през тълпата, а от монтираните на всяка джамия говорители виеше записан глас.
Шофьорът се изгуби на няколко пъти, но в крайна сметка успяха да стигнат до гробницата на мюсюлманския светец имам ал Шафи. Около гроба бе издигната джамия с четири минарета и възрастният уредник ги разведе из комплекса — каменни стени и избелял зелен килим, лястовички, пърхащи под купола. Когато видяха достатъчно, за да оправдаят причината за идването си, пресякоха прашната улица и се насочиха към близкото кафене. Всеки посетител седеше на отделна малка масичка, а дундестият съдържател сновеше напред-назад с чаши горещ чай с листенца мента.
Симон Лумброзо можеше да се оправя криво-ляво на арабски и имаше бизнес контакти в Кайро, но като ортодоксален евреин беше доста чувствителен към външния си вид в мюсюлманска страна. В хотела беше облякъл джелаба — дълга памучна роба, която покриваше износения му черен костюм и ресните на ритуалния му талит катан.
Липата и Гейбриъл бяха по памучни панталони и спортни сака без вратовръзки. Гейбриъл нямаше нищо против да изглежда като бизнесмен, но се чудеше дали Липата може наистина да се маскира. Едрият французин се движеше с агресивна самоувереност и постоянно се оглеждаше, сякаш очакваше нападение. Просяците и уличните кучета долавяха опасността и предпочитаха да стоят по-далеч от него.
Симон свали мобилния си телефон и записа някакъв номер в указателя си.
— Току-що говорих с жената на свещеника. Предполага, че той е в дома на чичо си.
— Но нали трябваше да се срещнем тук.
— Това е типично за Кайро. Никога не се случва това, което се очаква. А онова, което се случва, е винаги неочаквано. — Лумброзо започна да набира новия номер. — Спокойно. Ще го намерим.
— Докато го чакаме, да поръчаме кафе — предложи Липата. — Този чай има вкус на вода от съдомиялна.