— Кучетата са като хората — отбеляза Бун. — Ценят малките награди и ясно очертаните правила.
Развърза повода и го подаде на Роб.
— Изведи го, докато поговоря със Сюзан.
— Да, сър.
Сянката на Бун я докосваше и се отдалечаваше, докато той крачеше пред нея.
— Знаеш ли кой съм?
— Разбира се, господин Бун.
— И знаеш защо сме тук.
— Не, нямам…
— Това не беше въпрос, Сюзан. Тук сме, защото ти прояви нелоялност и защото се опита да се свържеш с враговете ни.
— Да — прошепна Сюзан. Сякаш бе единственото истинско нещо, което е казвала през живота си.
— Добре. Благодаря. Спестяваш ни много време.
Бун хвърли поглед надясно — Роб се връщаше в гаража.
— Повечето от нашите служители приеха системата ни, но някои пренебрегнаха задълженията си и решиха да са нелоялни. Искам да разбера този феномен, Сюзан. Наистина искам. Проучих подробно твоите „Норм-Ал“ данни и не открих в профила ти нищо необичайно. Личният ти показател е напълно в рамките на приемливото поведение. Тогава какво те е подбудило да нарушиш правилата и да се захванеш с подобна перверзия? Преднамерено да обърнеш гръб на система, която защитава онова, което е добро и правилно.
Мълчание. Пластмасовите лентички бяха толкова стегнати, че глезените вече я боляха.
— Просто… просто съм инат. Това е.
— Инат? — Бун поклати глава, сякаш това не бе адекватен отговор.
— Да. Винаги дълбоко в мен е имало нещо независимо. Искам сама да вземам решенията си, без някой да ме наблюдава.
— Ние те наблюдаваме за собственото ти добро и за доброто на обществото.
— Всички винаги казват това, когато се канят да направят нещо наистина себично и лошо.
— Ти наруши правилата ни, Сюзан. Тъкмо твоите действия са причина за наказанието ти.
Бун се пресегна и хвана въжето, което бе завързано за една греда на тавана. Преметна примката през шията й и я стегна.
— Самотна жена става жертва на собствената си депресия — каза сухо той и направи знак на Роб. Едрият мъж я вдигна и я постави права върху стола. Докосването му бе като прегръдка на любовник.
„Не мога да умра точно сега — помисли тя. — Не е честно“. Имаше толкова много мисли, които така и не бе споделила, толкова много мечти, които трябваше да осъществи.
— Има едно движение, казва се Съпротивата — каза тя. — Хората се събуждат и започват да виждат какво става.
Роб погледна Бун и той мълчаливо му кимна. Да. Знаеше всичко за Съпротивата.
— Ще се борим срещу вас и няма да се откажем! Защото хората искат свобода да избират собствения си…
Роб изрита стола и Сюзан се залюля във въздуха. Краката й бяха на няколко сантиметра над пода. Бун стоеше до нея като загрижен приятел и проверяваше примката и въжето. Когато се увери, че всичко е наред, сряза свинските опашки с ножа си, събра яркожълтите парчета и излезе след Роб.
Тя все още бе жива и се мъчеше да хване въжето, което смазваше трахеята й. После мислите я заляха в една последна вълна на съзнанието. Майка й, лежаща в болницата. Грамотата й от началното училище. Залезът на плажа в Ямайка. А къде е Чарли? Кой ще се грижи за Чарли? Вече мъртва ли беше? Или най-сетне свободна?
Вече никой не я наблюдаваше.
1.
Привечер откъм Северно море се надигна буря, която премина през германската провинция и удави Берлин. Дъждовните капки барабаняха по стъклените панели на оранжерията в Бабелсберг Парк. Върбите около езерото се полюшваха като подводни растения, а ятото патици се гушеше на малкия си остров. Трафикът около Потсдамер Плац бе претоварен, кремавите таксита надуваха клаксони на пресечките, камиони ръмжаха като някакви грамадни тътрещи се зверове.
Предните стъкла на автомобилите бяха залети с вода и лицата на шофьорите се различаваха трудно. Тротоарите бяха пусти и създаваха впечатлението, че повечето берлинчани са изчезнали някъде. Наблюдателните камери обаче оставаха, подобно на безмълвни стражи на града. И проследиха една млада жена с вестник над главата, която притича от входа на офис сградата към очакващата я кола. Не пропуснаха и доставчика на някакъв ресторант, който въртеше педалите на велосипеда си. Животът се представяше в серия зърнисти черно-бели изображения — отчаяно лице с полепнала по челото коса, движещи се с пълна скорост крака, развяващ се на вятъра евтин дъждобран.
Скенер на автомобилни номера, монтиран на една сграда на Фридрихщрасе, фотографира черен мерцедес, спрял на червен светофар. Докато Майкъл Кориган и госпожа Брюстър седяха на задната седалка и чакаха да светне зелено, номерът беше записан и автоматично проверен в централната база данни. Госпожа Брюстър беше извадила от чантата си червило и изучаваше лицето си в мъничко огледало. Това поведение бе доста нетипично за настоящия началник на управителния борд на Братството — освен ако нямаше парти или някакво друго специално събитие, госпожа Брюстър не обръщаше почти никакво внимание на външния си вид. Беше от спортния и практичен тип жени и единствената й проява на суетност бе изкуственият цвят на кестенявата й коса.