— Как мина?
— Раздадох малко пари на служителите, после отидох в манастира и поговорих с игумена. — Липата подхвърли на масата фалшива визитка. — Казах му, че съм филмов продуцент и искам пълен достъп до църквата, за да направя снимки. Игуменът каза, че му трябвали поне шест месеца, за да издейства разрешение от Александрийската патриаршия. Предложих му скромна сума, после доста по-голяма. Доста се изкуши, но въпреки това отказа.
Симон избърса с носната си кърпа потта от челото си.
— Гейбриъл смята, че е намерил начин да се влезе.
— Ако съм на твое място, щях да ида още тази нощ. Туристите остават тук само за един-два дни. Изкачват Синай, посрещат изгрева, купуват си тениска и се връщат в автобуса си. Ако се задържим, някой може да заподозре нещо.
Отидоха в ресторанта да вечерят. Когато се върнаха на терасата, планината бе черен силует, а небето сякаш не искаше да пусне угасващата светлина. Някаква фигура прекоси сенките и излезе на терасата. Оказа се момчето със сакатия крак, което бе отнесло багажа им в стаите. Като се оглеждаше нервно, то приближи Липата и му прошепна нещо на френски. Липата му даде пари, махна му да си върви и каза:
— Трябва да действаме бързо. Братовчедът на момчето работи в охранителния пункт. Казва, че току-що пристигнали някакви хора със сребрист пикап и разговарят с капитана.
Гейбриъл и Симон веднага станаха и го последваха в тъмното.
— От Табулата ли са? — попита Гейбриъл.
— Едва ли. Според момчето били военни полицаи. Ако ни намерят, ще започнат да задават въпроси, за да се уверят, че не сме израелски шпиони.
— Да ги накараме да поработят сериозно за бакшиша си — предложи Симон. — Аз ще говоря само на италиански. А ти — на френски.
— Ами ако попитат за мен? — обади се Гейбриъл.
— Ще им обясня, че си изкачил Синай, за да се молиш.
— Да. Понеже си много религиозен. — Симон се разсмя тихо. — Няма да им кажем, че смяташ да влизаш с взлом в параклиса.
Тръгнаха към манастира. Гейбриъл чуваше пръхтенето на камили в тъмното — бедуините ги приготвяха за поклонниците, които щяха да се появят няколко часа преди зазоряване.
Нощният пейзаж и тъмните очертания на планината ги караха да се чувстват уморени и самотни. Това не беше нито рай, нито ад — а някакво шантаво чистилище.
След десетина минути стигнаха до тръбата, която Гейбриъл бе забелязал през деня. В тъмното манастирската стена изглеждаше страховито.
— Стойте тук — прошепна Липата. — Ще проверя дали наоколо има някой.
И изчезна зад южния ъгъл на стената.
Симон Лумброзо седна на един камък и се загледа в изгряващата над Синай луна.
— Започвам да разбирам защо Мойсей е довел израилтяните до това ужасно място. Пусто като празна стая. Но пък нищо не трябва да те разсейва от Божието слово, нали така.
Гейбриъл погледна нощното небе, но не намери красота в звездите. Някои от тях бяха угаснали преди милиарди години, но светлината им продължаваше да пътува през вселената.
— Липата казва, че Мая е мъртва.
— Никой не знае какво е станало с нея. Всичко е възможно.
— Тя се прехвърли в Първия свят и се пожертва…
— Така е решила, Гейбриъл. Говорихме по този въпрос, когато дойде в Рим.
Липата се появи иззад ъгъла.
— Външната врата е заключена и наоколо няма жива душа. Почвай да се катериш. Да се надяваме, че монасите са заспали.
Гейбриъл се хвана за тръбата и се закатери. Дори на слабата светлина различаваше различните нива на стената. Първите дванадесет метра бяха от масивни варовикови блокове, добити и домъкнати тук от войниците на император Юстиниан. Каменните блокове от второто ниво бяха много по-малки — най-много метър на метър — и бяха споени с хоросан. Ръцете и раменете започнаха да го болят, когато стигна горната част на стената. Погледна надолу и видя, че Липата и Симон се отдалечават. Вкопчи се в ръба на плоския покрив и се набра горе.
Покривът беше сметище за изпочупени тухли и ръждиви тръби. „Внимавай — помисли си той. — Намираш се точно над нечия килия“. Като се мъчеше да не вдига шум, Гейбриъл мина по покрива и погледна към празното пространство между жилищната част и покрива на църквата. Беше твърде тъмно, за да различи двора. Сякаш се канеше да се хвърли в бездънна яма. Спомни си какво му беше казал един от свободните бегачи, преди да тича по покривите на Смитфийлд Маркет. „Гледай в краката си, но не и по-надолу“.
Отстъпи три крачки от ръба. Един дълбок дъх, след което тичаше, скачаше, летеше, махаше с ръце, докато пропадаше през мрака, за да кацне върху керемидите на църквата. Подхлъзна се, започна да пада, но се задържа и остана да лежи по корем. „Всички са ме чули — помисли си. — Всички знаят, че съм тук“. Умът му изрисува картини на монаси, скачащи от леглата си и тичащи по стълбите, за да вдигнат тревога.