Нищо не се случи. Единственото, което чуваше, бе собственото му дишане и тихото драскане на ноктите му по плочите. Изпълзя по покрива до камбанарията и влезе вътре. Отново изчака около минута, за да се увери, че никой не идва, след което слезе по стъпалата до преддверието. Вътрешната врата тихо изскърца, когато натисна дръжката.
Молитвени свещи в червени стъклени чашки пламенееха като въглени в угасващо огнище. Лицата на иконите се губеха в мрака, но светлината се отразяваше от златните рамки и месинговите свещници. Докато вървеше към лявото крило, Гейбриъл забеляза един монах пред иконостаса. Беше възрастен, много дребен, с прегърбени рамене, и държеше молитвена броеница с вретено в единия край. Докато се молеше и крачеше, го въртеше с палец и показалец. Вретеното се въртеше по часовниковата стрелка като миниатюрен молитвен барабан, а сандалите на монаха се тътреха по каменния под.
Гейбриъл се скри зад една колона. Какво да направи? Ако продължеше напред, монахът щеше да го види; ако се опиташе да излезе от църквата, външната врата можеше да е заключена. Остана да чака в сенките повече от двайсет минути, докато вътрешната врата не се отвори и не влезе втори монах. Двамата започнаха да си говорят на гръцки и Гейбриъл се запита дали някой не е чул стъпките му по покрива. Старият монах тръгна към крилото, после размисли и излезе от църквата след по-младия си брат.
Дали отиваха да спят, или щяха да се върнат само след минути? Гейбриъл взе една свещ и забърза през иконостаса към гоблена. Дръпна прашната тъкан и видя дъбова врата с дръжка и ключалка от лято желязо. Бързо върна гоблена на мястото му. Ключалката изглеждаше доста нова, но монасите не бяха сменили вратата. Застана отстрани и я изрита над ключалката. Продължи да рита и накрая дървената рамка се сцепи и вратата се отвори.
Параклисът се оказа по-малък, отколкото си беше представял — най-много четири метра широк и около седем дълъг. Върху бял каменен олтар беше поставен златен кръст и два свещника. Точно над кръста имаше мрачна картина, изобразяваща Мойсей пред горящата къпина. В единия ъгъл имаше трикрако столче и бродирана възглавница. Други мебели нямаше.
Гейбриъл се огледа и видя мраморна плоча на пода под олтара. Беше правоъгълна и приличаше на капак на саркофаг. Върху нея бяха издълбани кръст и надпис на гръцки.
Той коленичи, избута плочата на няколко сантиметра и видя мрак, който потече като черно масло в бяла каменна кутия. Странникът протегна ръка и раздвижи пръсти. Нямаше горяща къпина. Нито Божи глас. Намираше се в този свят, в тази конкретна реалност, но тя бе само един тънък пласт от много по-сложна система.
Той бръкна в мрака и загледа как ръката му изчезва.
10.
Холис се срещна с Липата в склада над магазина за фалафели няколко дни преди арлекинът да замине с Гейбриъл за Египет. Липата седеше до прозореца и слагаше нарязан тютюн върху цигарена хартия. Сви тънкия цилиндър между изцапаните си пръсти и кимна на Холис да казва каквото има да казва.
— Гейбриъл каза, че можеш да ми помогнеш да стигна до Япония.
Едрият французин запали цигарата и метна клечката през открехнатия прозорец. Разнесе се слаб аромат на горена захар.
— Купих ви билет чрез една от корпорациите ми в Люксембург. — Бръкна във вътрешния си джоб, извади самолетен билет и пачка британски лири и ги метна на масата.
— Благодаря.
— Ne tracassez pas. Идеята не беше моя.
— Тогава благодаря на Гейбриъл.
— Вече не сте свързан с нас, господин Уилсън. Но не забравяйте — ще бъдете наказан, ако споменете за странника пред когото и да било.
На масата имаше няколко вестника и Холис предположи, че под „Монд“ е скрит пистолет. Запита се дали ако стане напечено ще има достатъчно време да извади ножа си и да го забие в гърдите на Липата.
— Уважавам Гейбриъл — каза Холис. — И това никога няма да се промени. Спазвам обещанията си. Знаеш го.
Липата сякаш решаваше уравнение с няколко неизвестни, свързани със смъртта на Холис. Явно имаше някакво преимущество да го остави жив. Арлекинът сви рамене.
— Au revoir, господин Уилсън.