— Още не. Искам да се срещна с японката, за която ми спомена Гейбриъл. Онази, дето разговаря с мъртвите. Каза ми, че ще знаеш как да я намеря.
— Нарича се итако. Трябва да говорите с един стар приятел на Врабеца — гимназиален учител, казва се Акихидо Котани. След като Врабеца беше убит в хотел „Осака“, Котани прибра тялото и помогна на бременната му годеница да напусне страната. Поддържах контакт с него няколко години, след което той престана да отговаря на имейлите ми. Но веднъж ми изпрати едни книги и все още имам визитката му.
— Това ли е всичко? Само една визитка?
— Проблемът си е ваш, господин Уилсън. Трябва да го решите сам. — Липата извади оръфана визитка и я остави на масата. Името беше изписано на японски, френски и английски.
„Акихидо Котани — Книжарница «Бял жерав» — Джимбочо — Токио“.
Самолетът кацна на летище Нарита рано следобед. Минаването през паспортния контрол отне цял час. След серия любезни въпроси митническият служител нареди на чужденеца да отвори куфара си. Атмосферата беше напрегната и малко враждебна, докато Холис не извади кимоното за карате и две книги за японски бойни изкуства, които бе купил в Лондон. Митничарят кимна, сякаш това отговаряше на всичките му въпроси, и на Холис му бе позволено да напусне района за проверяване.
Обмени пари и взе влак до Токио, който минаваше през предградия, гъсто застроени с бетонни сгради на по два-три етажа. Всяко жилище имаше малък балкон с хибачи, няколко пластмасови стола и храст в саксия, който осигуряваше мъничко зеленина. Зимата беше отминала, но все още бе студено. По сините керемидени покриви под сивото като перла небе се виждаха малки висулки.
Кондукторът беше спретнато облечен и много експедитивен. Загледа се в Холис, докато дупчеше билета му, после се отпусна, когато чужденецът извади книгата по бойни изкуства.
— Студент ли сте? — попита кондукторът на английски.
— Да. Дойдох в Япония да уча карате.
— Добре. Карате е много добре. Винаги слушайте своя сенсей.
На гара Уено Холис влезе в мъжката тоалетна. Отвори дъното на лаптопа си, извади керамично острие и дръжка и ги съедини с епоксидна смола. Двайсетсантиметровият нож беше лек, як и много остър. Холис го прибра в найлоновата кания, закрепена на ръката му, и изхвърли остатъците от компютъра.
За японците той беше гайджин — „външен човек“, който никога нямаше да намери място сред тях.
Остави багажа си на гардероб и излезе на улицата. Всички го зяпаха; той бръкна в платнената си торба, извади слънчеви очила и си ги сложи, за да скрие очите си.
Трябваха му три часа, за да стигне Джимбочо — токийско предградие от малки постройки и магазини край университета Нихон. Бързо откри, че повечето улици и алеи на Токио са без имена и че адресите не следват западната система. Обикновено всяка сграда си имаше табелка, на която пишеше нещо, наречено банчи номер, който посочваше окръга и парцела. Но номерата не бяха последователни и той видя неколцина японци да се мотаят из района с написани на лист адреси.
Порови в разговорника си, научи как да казва сумимасен — „извинете“ — и започна да разпитва как да стигне до книжарница „Бял жерав“. Никой в Джимбочо не беше чувал за такова място. Гоменнасаи, отговаряха всички — „Съжалявам“, — сякаш незнанието им бе причина за объркването му. Холис тръгна по страничните улички, които лъкатушеха като в някой стар град. Виждаха се съвсем малко деца и тийнейджъри. Градът събуждаше представа за някакво древно кралство, населено с дребни възрастни жени, обути в маратонки и бутащи пазарски колички.
Холис беше израснал в градове и не обръщаше особено внимание на природата, но в Токио забеляза гарваните — големи черни птици с остри клюнове. Където и да отидеше, те го следяха, накацали по телефонни стълбове или ходещи наперено насред алеята като някакви малки властелини на мрака. Някои надаваха писъци, когато размахваше ръце или риташе боклук към тях. Сякаш си имаха свой гарвански език и очакваха да го разбира — виждаме те, гайджин. Наблюдаваме те.
Спираше при всяка изпречила му се книжарница и питаше дали са чували за „Бял жерав“. След два часа обикаляне видя магазинче за книги, приличащо на хралупа в занемарена жилищна сграда. На улицата бяха изнесени две лавици на колела с найлонов навес, ако случайно завали.
Надникна вътре. Помещението представляваше тъмен тунел, пълен с книги. Някои бяха подредени по рафтове, но повечето бяха натрупани една върху друга или изсипани в кашони. Възрастен японец със сако от туид седеше в дъното на тунела и четеше книга с много отбелязани с листчета страници. Рамките на очилата му бяха залепени с лейкопласт.