Рязко се извъртя, защото в средата на помещението се появиха три колони от светлина. Всяка приличаше на блестящ зелен облак със златни прашинки, реещи се в гравитационно поле. Това ли бяха боговете, които управляваха този свят?
Светлината се засили дотолкова, че колоните заприличаха на солидни стълбове, светещи в средата на храма. И тогава от централната колона се чу глас. Глас на възрастен мъж, не много силен, но властен.
— Кой си ти? — попита гласът.
— Варварин ли си? — попита женски глас. — Странник от чуждите земи?
Майкъл направи няколко крачки към светлината, мъчеше се да измисли какво да каже.
— Чакаме отговора ти! — каза първият глас. — Ние сме боговете на този свят и на всички други светове…
Майкъл се засмя и смехът му изпълни помещението.
— Аз съм Майкъл Кориган и изминах дълъг път, за да стигна тук. Кой съм аз ли? Човек, който направи пари, като продаваше разни неща на други хора. — Изсмя се пренебрежително към трептящата пред него светлина. — И затова зная какво е това — звънчета и свирки, трикове и огледалца, помагащи да се продаде стоката. Може и да е достатъчно да се впечатлят местните, но аз не се хващам.
— Той е еретик! — извика млад мъжки глас. — Извикайте пазителите да го накажат!
— Можете да правите каквото си искате — рече Майкъл. — Но тогава ще накажете онзи, на когото самите богове казаха да дойде тук. Аз съм странник от друг свят.
Колоните засветиха още по-силно; станаха толкова ярки, че Майкъл трябваше да засенчи очите си. Вятър виеше около него и едва не го събаряше на пода. Изведнъж, съвсем ненадейно, всичко спря. Настъпи момент на мрак, след което светнаха лампите.
Майкъл чу вратата на асансьора да се отваря и трима души — двама мъже и една жена — излязоха от кабината и тръгнаха по каменния под.
— Добре дошъл, Майкъл — каза по-възрастният мъж. — Чакахме те.
12.
Младият мъж отдясно имаше мускулест врат и рамене и дълга коса, която покриваше ушите му. Държеше се властно и самоуверено и леко повдигна брадичка, сякаш очакваше да му се подчиняват. За разлика от него, жената отляво като че ли се радваше да посрещне странника. Наведе се напред, сякаш беше глуха, а не иска да пропусне нито дума. Възрастният мъж — явно водачът им — стоеше в средата. Гърбавият му нос и хлътналите очи напомняха на Майкъл за мраморен бюст на някой римски император.
— Извиняваме се за суровата демонстрация — каза той. — Но трябваше да разберем дали си странник, или някой от чуждите земи.
— Варварин щеше да падне на колене — обясни жената. — Те плачат, треперят и се молят на светлината ни.
— Имате ли си имена? — попита Майкъл.
— Разбира се — отвърна възрастният. — Но може да ти прозвучат странно и няма да разбереш значението им.
— Искаме да се чувстваш така, сякаш говориш с приятели — допълни жената.
— Затова си избрахме имена от твоя свят — каза възрастният мъж. — Аз съм господин Уестли. Това е госпожица Холдърнес, а…
— Аз съм Даш — каза младият. — Господин Даш. — Изглеждаше доволен от името, което си беше избрал.
— Вие ли се свързахте с нас чрез квантовия компютър?
Господин Уестли кимна.
— От много години се опитваме да осъществим контакт с вашия свят. Накрая успяхте да разработите технология, способна да приема съобщенията, които пращаме през преградите.
— Искахме странник — обясни госпожица Холдърнес. — Но не знаехме дали те все още съществуват във вашия свят.
— И се наричате богове?
— Ние сме боговете на тази реалност — каза господин Уестли. — Има и други, но ние тримата бяхме натоварени със задачата да се срещнем с теб.
— На моя свят имаме различна представа за Бог. Той е могъща сила, която знае всичко.
— Ние знаем всичко, което става в нашата Република — каза госпожица Холдърнес. — Компютрите проследяват всяка негативна мисъл и признак на бунт.
Господин Даш изглеждаше раздразнен.
— И сме могъщи като богове. Ако дадем съответната заповед, половината население ще избие другата половина.