— Би ли дал експлозив на дете? — попита господин Уестли. — Би настъпила пълна катастрофа, ако всеки в нашето общество получи достъп до машините. Затова създадохме двустепенна система. Преди много време ние създадохме компютрите, екраните и следящите нашийници. Но тази технология е ограничена до религията и сигурността. Запазваме производството на храна, облеклото и медицината на по-просто ниво. Това ни позволява всеки ден да вършим чудеса. Що се касае до народа, ние боговете виждаме всичко, знаем всичко…
— Да, дойдох тук заради квантовия компютър. Вие ни пращахте технически данни, а след това спряхте.
— Приехме, че всяко правителство или организация, способна да създаде квантов компютър, ще има познание и за странниците — рече господин Уестли.
— Всичко беше заради теб — допълни госпожица Холдърнес. — Целта ни беше да накараме странник да дойде в нашия свят.
Макар че синята течност го караше да се чувства малко опиянен, Майкъл усети, че предстои да се случи нещо важно. Това бе моментът от търговската презентация, когато някой вади договор и го слага на масата.
— Е, тук съм — каза той и като се мъчеше да скрие напрежението си, взе някаква червена хапка, приличаща на резен диня. На вкус беше солена като корейско кимчи, но той преглътна и се насили да се усмихне. — Защо искате да се срещнете с мен?
— Поради някаква неясна причина ти и другите странници имате сила, която не ни е дадена — каза господин Уестли. — Можете да напускате своя свят.
Тримата полубогове се взираха в Майкъл. Настъпи момент на неловко мълчание. Майкъл отпи още глътка от синята течност и се опита да не се усмихва. Завиждаха му. Да, точно така. Завиждаха на способността му.
— Искаме да се прехвърляме в различни светове — каза господин Уестли.
— Направихме всичко, което можем на това място — обади се господин Даш. — Всички сме отегчени. Искаме да идем до мрачния остров и света на гладните духове. Но най-много желаем да стигнем до златния град.
— Не зная за какво говорите.
— В миналото са идвали странници и са ни обиждали — каза господин Даш. — Наричали ни „полубогове“ и казвали, че „истинските“ живеят на онова специално място.
Госпожица Холдърнес почука с пръсти по масата.
— Някои създания на пръв поглед може и да имат по-висока форма на съзнание, но ние знаем как да използваме нашата сила. Няма да ни коства много усилия да ги накараме да се поклонят на истинската ни божественост.
— Не мога да ви науча как да станете странници — рече Майкъл. — Баща ми имаше дарбата и я е предал на мен.
— Това е просто начин да фокусираш и насочваш енергия — каза господин Уестли. — Мисля, че бихме могли да повторим процеса с квантовите си компютри.
Госпожица Холдърнес отпи още малко от синята течност, подаде купата на господин Даш и каза:
— Погледнете Майкъл. Опитва се да разбере как това ще засили собствената му власт.
— Помогни ни да станем странници и ние ще ти покажем как да поемеш властта над твоя свят — каза господин Уестли. — Ние ще командваме другите пет свята, а ти ще си богът на своята конкретна реалност.
— Четвъртият свят е голям — отвърна Майкъл. — Там живеят много хора.
— Няма да следим всички — обясни господин Даш. — Други ще го правят — твоите църковни бойци и пазители. Ти обаче ще командваш системата. И ще станеш бог, също като нас тримата.
— Забрави за изкуството и философията — каза господин Уестли. — Съществува само една истина и ние я виждаме ясно. Вечната сила във вселената е Светлината, съдържаща се във всяко живо същество. Ако контролираш друг човек, контролираш неговата Светлина.
— Това е игра, само че много по-сложна — допълни госпожица Холдърнес. — Караме нашите граждани да маршируват и да се бият помежду си. Да плачат, да се смеят и да се молят.
Господин Даш вдигна купата и се ухили.
— И след като приключим с това, винаги можем да ги накараме да умрат, понякога по зрелищен начин.
По врата на Майкъл се стече пот. Имаше чувството, че току-що е участвал в надбягване в горещ летен ден.
— Моят свят има различни правителства, армии и религии.
— Не е нужно да се бориш срещу която и да било от тези групи — каза господин Уестли. — Ще ти покажем как да ги насочваш в определена посока. Първо създаваш плашеща история, после осигуряваш щастлив край…