Спря на един ъгъл и надникна в пресечката. Тук беше опасно. Рано или късно вълците щяха да го видят. Обмисли различни стратегии и накрая реши да оставя съобщения на Мая из целия град. Прерови една изгоряла бакалия и се върна на улицата с две парчета въглен. Докато рисуваше върху тухлената стена арлекинска лютня и изписваше думите: КЪДЕ СИ?, се чувстваше като тийнейджър в запустяла станция на метрото.
Следващата улица се бе превърнала в сметище за изпотрошени столове, имаше и два големи часовника без циферблати и купчина разбити порцеланови съдове. Някой бе разглобил детска въртележка и бе подпрял дървените кончета на стената, сякаш се гонеха към пресечката. Гейбриъл докосна едно от тях и прокара длан по гладката повърхност на черното седло и развятата грива. Реши да остави още едно съобщение, но когато вдигна въглена, забеляза избледнели думи, изписани с червена боя. Всяка буква беше протекла по краищата, сякаш кървеше. „Ти странник ли си? Нима си се върнал?“ Под думите имаше червена стрелка, сочеща напред.
Мая ли беше оставила съобщението? Може би, но пък тя би добавила лютнята или преплитащи се ромбове — знаците на арлекините. Гейбриъл постоя до кончето, после тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. След две пресечки попадна на второ съобщение, което го отведе до още знаци. Думите винаги бяха изписани с червена боя, но размерът на буквите варираше. Понякога съобщението бе високо на стената, подобно на билборд. Но най-често имаше само червена стрелка върху кабината на смачкан микробус или увиснала на пантите си врата.
Докато приближаваше центъра, в саждите по паважа започнаха да се срещат следи. В една пресечка откри мъртвец, лежащ по гръб. Тялото бе тук от доста време и бе изсъхнало като мумия. Със сбръчканите си устни и пожълтели зъби мъртвият сякаш се хилеше на разрухата около себе си.
Червените стрелки вече бяха по-малки, сякаш оставилият ги бе усетил растящата опасност и бе решил да се скрие. На следващия ъгъл Гейбриъл не намери указания, затова се върна и откри стрелка, сочеща към сградата от другата страна на улицата. Приличаше на изтърбушена от бомба църква с кули по ъглите. Входът представляваше полукръгъл свод; подобни сводове оформяха всеки прозорец. Върху мраморната плоча над вратата бяха изсечени думите „Музей за изкуства и древности“.
Гейбриъл влезе предпазливо в преддверието. Някога музеят бе имал будка за билети, гардероб и въртележка на входа, но сега всичко това бе разрушено. Явно някой бе изпитвал особена омраза към въртележката, щом си бе направил труда да нагорещи месинговите пръчки на огън, след което ги бе извил като насочени към тавана щипци.
Като пленник бе чувал за градския музей и библиотеката, но така и не му бе позволено да види развалините. Зави надясно и влезе в изложбена зала с изпотрошени витрини. На една от тях все още имаше месингова плочка с надпис „Церемониални чаши от Втората епоха“.
Нямаше газени огньове, които да осветяват вътрешността на музея, но прозорците от едната страна на помещението гледаха към вътрешен двор с фонтан в центъра. Гейбриъл прекрачи прозореца и отиде до фонтана. Морски чудовища със зейнали пасти някога бяха изливали вода в басейна, но сега зеленият мрамор бе покрит със сажди и люспи пепел.
— Кой си ти? — попита нечий глас. — Никога не съм те виждал.
Гейбриъл се огледа и не видя никого. Изпочупените прозорци към двора приличаха на рамки на картини, изобразяващи участъци от нощта. „Какво да правя? Да бягам?“ За да се добере до улицата, трябваше да се върне в музея и да стигне до въртележката.
— Не си губи времето да ме търсиш. — Говорещият явно се гордееше с невидимостта си. — Познавам всяко кътче от тази сграда. Това е мое убежище. А не твое. Какво търсиш тук?
— Исках да видя музея.
— Тук няма нищо освен развалини. Махай се.
Гейбриъл не помръдна.
— Махай се! — повтори гласът.
— Някой е оставил съобщения по стените. Последвах ги дотук.
— Това няма нищо общо с теб.
— Аз съм странник.
— Стига си лъгал. — Гласът бе рязък и изпълнен с презрение. — Зная как изглежда странникът. Преди много време дойде на острова и после изчезна.
— Аз съм Гейбриъл Кориган.
Последва дълго мълчание, след което гласът предпазливо попита:
— Наистина ли се казваш така?
Навремето Гейбриъл бе виждал снимки на военен снайперист с нещо, наречено гили костюм — рунтаво покритие от тъмносиня тъкан, което променяше силуета на човек и му позволяваше да се слее с околността. Тъмният мъж, който се появи на входа, си беше направил подобен костюм, за да се крие в коридорите на изоставения музей. Ивиците сив и черен плат бяха съшити както дойде в широка горна дреха и панталони. Обувките му бяха увити в парцали. Прозрачен черен воал висеше от периферията на шапката му и покриваше лицето му. Тъмният човек безшумно се плъзна през двора и спря на три метра от Гейбриъл.