— Матю Кориган ми каза, че имал двама сина. Гейбриъл и Майкъл.
— А вие кой сте?
Призракът се поколеба, после вдигна воала пред лицето си. Беше уморен възрастен мъж с оредяваща коса и много бледа кожа. Дори кафявите му очи почти бяха изгубили цвета си.
— Аз съм директорът. Когато се събудих онази първа сутрин, в апартамента ми бяха оставени ключовете за музея и документация за една нова инсталация. В папка на мое име имаше сметка за нова витрина. — Мъжът затвори очи, сякаш рецитираше свещен текст. — Господин Т. Р. Келсо е името ми. Поне така пишеше в документа…
— Как успяхте да оцелеете?
— Скрих се в музея при първата вълна сблъсъци и останах тук по време на различните режими. Досега си имахме един император, двама крале и всякакви генерали.
— Помните ли когато командваше комисарят на патрулите?
— Естествено. Вече е мъртъв.
— Преди колко време беше това?
— Тук нямаме часовници и календари.
— Зная. Но как ви се струва, отдавна ли е било?
— Не чак толкова — отвърна Келсо. — Сегашният лидер се нарича Съдията, въпреки че на острова никога не е имало никакви закони.
— Търся външен човек, жена, която е много добър боец.
— Всички знаят за нея — каза Келсо. — Понякога излизам от музея, крия се в стените и подслушвам патрулите. Тази жена плаши вълците. Разправят за нея какви ли не истории.
— Още ли е жива?
Келсо огледа двора, сякаш очакваше нападение.
— Опасно е да оставаме тук. Ела.
Влязоха в музея и тръгнаха през ограбените и опустошени зали. Подът бе покрит с парчета стъкло и порцелан, които хрущяха под краката на Гейбриъл. Тъмният мъж обаче се движеше съвсем безшумно. Знаеше къде да стъпва и какво да избягва. Накрая се озоваха в зала със стенопис, изобразяващ мъже и жени в сини комбинезони, дърпащи ръчки на разни грамадни машини. Някой бе нападнал картината с брадва или нож и бе унищожил лицата.
Стигнаха до дървена врата с разбита ключалка. Келсо я отвори предпазливо. Зад нея имаше стълбище и изсушен труп, висящ на въже.
— Какво е станало?
— Имаш предвид мъртвеца ли? Намерих тялото на улицата и го обесих тук. По-добро е от ключалка или таен вход. Хората отварят вратата, виждат го и се махат.
Келсо се промъкна покрай трупа и Гейбриъл го последва. Изкачиха се по спирално стълбище, което свършваше на върха на кула с каменен парапет. Мястото беше идеално за наблюдаване на острова — разнебитените сгради, запустелите паркове и черната река. От различни части на града се издигаха газени пламъци и димът се носеше покрай назъбените остатъци на полуразрушени постройки.
— В началото това наистина беше музей. Историческите експонати бяха на партера, а произведенията на изкуството бяха изложени в галерията на първия етаж. Архитектът на сградата е обръщал голямо внимание на подробностите. Естествено, експонатите и антиките са изчезнали, но проучих табелките на витрините. Всички са много подробни и споменават Дванадесетата епоха или Третия режим. Някога островът е имал писана история за миналото.
— И кога е бил Третият режим?
— Не зная. Може би има някаква специална книга или правителствен доклад, но така и не успях да го намеря. Живеещите тук хора могат да разберат какво е история, но не можем да запомняме миналото. В този свят историята не съществува.
— А какви неща са били изложени горе?
— Болезнени.
— Убийства и мъчения ли?
Господин Келсо се усмихна за първи път.
— Много по-лошо. Картини на майки и деца, храна и цветя, поразително красиви пейзажи. Естествено, намиращите се в този капан хора мразеха изображенията. Един от първите ни диктатори казал, че галерията обърква хората и причинява смут. Затова хората му разбили всички скулптури с чукове и изгорили картините на огромен огън. В този свят глупците се гордеят с това. Намират сила и увереност в собственото си невежество.
— Но това е и ваш свят.
Келсо разпери ръце.
— Нямам това чувство. Единственото желание, което споделям с останалите, е това да избягам. Баща ти изчезна в проход, а аз не можех да го последвам.