— Така — каза Съдията. — Погледни на това като на жест на добра воля. А сега мини по моста и ми дай оръжието си.
Мая погледна надолу към трупа, който се клатеше на въжето. Съдията грешеше в едно — не беше станала демон, а призрак. Дробовете й все още се пълнеха и очите й примигваха, но отвътре бе празна. Единственото чувство, което можеше да изпитва, бе гордост. Гордостта я зовеше като далечен глас — труден за чуване, но настоятелен. Никога не се прекланяй пред лошия. Никога не се подчинявай на заповедите на някой, който е недостоен.
Изпълнена със спокойствие и готова за битка, тя изтегли меча от ножницата. Съдията видя промяната в очите й, заотстъпва уплашено назад и едва не се препъна в полите на робата си.
— Атака! — изкрещя той. — Атакувайте! Веднага!
Вълците издърпаха моста и към нея полетяха тухли и камъни. Един я удари по рамото, друг одраска главата й отстрани. Мая се сви, прикри лице и изтича в хранилището. Още един камък я удари по лявата ръка, докато затваряше вратата.
Коленичила на покрития с плочки под, заобиколена от рисунки на ангели, Мая се заслуша. Камъните отскачаха от вратата, а тухлите и парчетата бетон се пръскаха на парчета. Чуваше викове, но не можеше да различи думите. Знаеше, че приближават от различни страни — издигат дървените стълби и сигурно пак слагат моста.
Славна смърт. Кой беше казал тези думи? Баща й. И тогава си спомни боя в онази станция на лондонското метро. Беше сама и към нея тичаха трима мъже. „Къде е баща ми? — помисли си тя. — Защо ме е изоставил?“ Един камък удари вратата с трясък. Мая се пресегна в тъмното и напипа дръжката. „Излез и се изправи срещу тях“.
Сграбчи дръжката и изтръгна вратата от пантите. С меч в едната ръка и с вратата вместо щит излезе и запристъпва напред. Вълците от другата страна на пропастта се целеха във вратата, но камъните им отскачаха от метала. Парче бетон улучи пода и експлодира като бомба, пръскайки се във всички посоки.
Мая пристъпи надясно и видя върха на едната стълба. Едър мъж със сплетена на плитки коса се катереше по нея с меч в ръка. Мая подскочи високо, когато острието му проблесна под краката й, и щом отново стъпи на пода, се метна напред и прободе нападателя в гърлото.
Наляво. Още една стълба. Направи една крачка и внезапно почувства остра болка в левия крак. Мъжът на стълбата мушкаше нагоре с копие и беше прерязал мускула на няколко сантиметра над коляното й. Кръвта шурна от раната и тя се олюля. Още пики и копия се насочиха към нея и се наложи да се оттегли към хранилището.
Тишина. Камъните спряха да летят и лицата на нападателите изчезнаха. Мая надникна зад щита си. Мъжете от другата страна на пропастта стояха безмълвни… а от тавана падаше парче горящ плат. Трябваше й миг, за да осъзнае, че библиотеката гори. Огледа се и видя пълзящия по стените пушек. Миризмата беше като на мокро дърво.
— Пожар! — изкрещя някой. Другите повториха предупреждението. — Внимавайте! Пожар!
Съдията крачеше нервно по шахматния под на читалнята. Спря на ръба и извика на подчинените си:
— Вземете стълбите и се оттеглете! Тя ще изгори, когато покривът се срути!
Мая пусна щита на пода и загледа как мъжете отнасят стълбите през развалините. Препъваха се през купчините отломки, ругаеха се един друг — и после изчезнаха. Мъжете, които презираше, онези, с които се биеше и които убиваше, бяха доказателство, че съществува в този мрачен свят. Без врагове щеше да избледнее и да изчезне.
Коленичи, после се свлече на една страна. От раната в крака й течеше кръв. Сякаш Светлината напускаше тялото й. Пушекът се носеше във въздуха като злонамерен дух, спускаше се надолу. По стените се появиха пламъчета — като червени макове по планински склон. Ставаха все по-големи, трептяха и се пресягаха към нея; бяха толкова ярки и ясни, че й се искаше да ги прегърне.
Причерня й. Мая затвори очи и когато ги отвори, в читалнята имаше двама души. Някакъв човек в дрипи дръпна воала си и тя видя бледо уплашено лице. Мъжът се обърна и каза нещо на друг мъж, по-млад, който се появи от пушека; носеше димяща дъска. Лицето му й беше познато, но Мая отказа да повярва. Това наистина ли бе Гейбриъл, или просто плод на въображението й?
Странникът забърза към ръба на платформата, викаше я и махаше с ръце… но мракът отново я погълна.