Минаваха покрай каменни стени, зад които навремето бе имало ябълкови градини и краварници. Днес обаче земята бе твърде скъпа за селско стопанство и районът бе осеян с корпоративни централи и преустроени чифлици, собственост на инвестиционни банкери.
Изследователският център на фондация „Евъргрийн“ се намираше в края на дълга чакълена алея. Цветните лехи и пиниите бяха приятно разнообразие след високата стена, която го отделяше от останалия свят. Четири големи сгради от стомана и стъкло се издигаха в средата на комплекса: библиотеката на фондацията, генетичната лаборатория, административният център и компютърната лаборатория. В центъра на този четириъгълник бе лабораторията по невронна кибернетика, където преди време Майкъл бе включен към сензорите на квантовия компютър.
Майкъл включи компютъра си и прегледа графика за деня. Имаше само едно нещо, което му доставяше истинско удоволствие. Всяка сутрин получаваше разделено на по петнадесет минути разписание за това какво трябва да прави; задачите и натовареният график потвърждаваха, че е важен член на могъща организация. Когато поглеждаше назад към някогашния си живот в Лос Анджелис, винаги откриваше часове и понякога дни, в които не се случваше нищо. Толкова много свободно време нямаше начин да не го кара да се чувства слаб и жалък.
Но ето че вече бе странник и графикът му помагаше да остане съсредоточен върху реалността. Ако се замислеше — ако наистина се замислеше, — останалите светове караха света на хората да изглежда фалшив и дори нереален. Но това бе път направо към лудостта. Графикът показваше, че във всичките му действия има някакъв ред и смисъл. В списъка фигурираха дори съвсем обичайни неща като обяд и сън. Спорадичните му срещи с проститутки бяха поставени в категорията забавления.
— И сега какво? — обърна се Майкъл към шофьора. — В графика не се споменава къде трябва да се срещна с доктор Дреслър.
— Съжалявам, господин Кориган — отговори шофьорът. — Никой не ми е давал никакви инструкции.
Майкъл слезе от колата и тръгна по застланата с плочи пътека към административния център. Чипът „Защитна връзка“ все още бе имплантиран в дясната му китка. Когато приближи сградата, тя долови появата му, провери самоличността му и потвърди, че вече е идвал тук. Стъклената врата се плъзна настрани и той влезе.
Нямаше нужда от охрана или рецепционист: скенерите го следяха. Но когато стигна до асансьорите, не се случи нищо. Той помаха към вратите. Чувстваше се като нежелан гост. Лобито бе пусто и тихо и той се зачуди какво да прави.
Чу рязко изщракване и се обърна в мига, в който Нейтан Бун се появи от страничната врата.
Шефът на охраната на фондация „Евъргрийн“ носеше черен костюм, без вратовръзка. Беше закопчал горното копче на бялата си риза и тази малка подробност му придаваше доста суров вид.
— Добро утро, господин Кориган. Добре дошли отново в изследователския център.
— Защо не мога да вляза в асансьора?
— Преди няколко дни имахме проблем с персонала и ограничих достъпа до офисите. Днес следобед ще оторизирам чипа ви, но точно сега имате среща с доктор Дреслър.
Излязоха заедно от лобито и тръгнаха през комплекса.
— Какъв проблем? — попита Майкъл.
— Моля? — Бун повдигна вежди.
— Споменахте за проблем с персонала. Като представител на управителния борд трябва да зная какво става в центъра.
— Една служителка, Сюзан Хауард, сложи край на живота си. Имаше проблеми с депресия и се свързала с така наречената Съпротива в някакъв чатрум. Решихме, че е най-добре да променим кодовете за достъп.
„Той ли я е убил?“ — запита се Майкъл. Не му харесваше, че Бун може да унищожи някого без разрешението на борда, но преди да успее да зададе още въпроси, влязоха в компютърната сграда и Тери Дреслър — възрастен мъж с бяла коса и широко месесто лице — забърза да ги посрещне. Изглеждаше нервен, че ще показва компютъра на Майкъл.
— Добро утро, господин Кориган. Срещнахме се преди няколко месеца, когато генерал Наш ви развеждаше из изследователския център.
— Да. Спомням си.
— Внезапната му смърт беше истински шок за всички нас. Той беше основният поддръжник за разработката на квантовия компютър.
— Бордът реши да преименува сградата ви на компютърен център „Кенард Наш“ — каза Майкъл. — Ако генералът бе все още жив, щеше да поиска да види и резултати. Проектът доста се позабави.
— Да, господин Кориган, за жалост. — Вратата пред тях се отвори автоматично и Дреслър ги поведе по коридора. — Трябва да ви кажа нещо, преди да влезем в лабораторията. Изследователският ни екип е разделен на две групи с различни нива на достъп. Техниците и поддържащият персонал са със синьо ниво на достъп. Много по-малобройната група с червено ниво знае за съобщенията, които получихме от нашите приятели.