— Какво стана? — попита Майкъл.
Дреслър и Асад се спогледаха.
— Същото видяхме и миналия път — каза Дреслър. — В определен момент компютърът започва да изпраща частици към друг свят.
— Нещо като радиосигнали в космоса ли?
— Не точно — отвърна Дреслър. — На радио– и телевизионните сигнали им трябват стотици хиляди и милиони години, за да стигнат до друга галактика. Електроните на нашия компютър отиват на място, което не е така отдалечено — на някакво паралелно ниво на реалност.
През шестия час пратиха един от техниците да донесе храна. Докато дъвчеха чипс и сандвичи, мониторът проблесна няколко пъти. Доктор Асад остави кафето си, а Дреслър каза:
— Идват.
— Кои? — попита Майкъл.
— Съобщенията от нашите приятели. Точно така стана и преди.
На екрана замига тъмна стена от плюсове. После между тях се появиха празнини, подобно на решетка. След минута компютърът започна да чертае геометрични фигури. Отначало бяха двуизмерни, но след това придобиха обемност и симетрия. Сфери, цилиндри и конуси се носеха по екрана, сякаш бутани от подводни течения.
— Ето! — извика Дреслър. — Ето там! Виждате ли?
И всички впериха погледи в първото число — тройка.
Появиха се още числа. На групи. На Майкъл му се струваха произволни, но доктор Асад прошепна:
— Така стана и миналия път. Това са специални числа. Всичките са прости.
На екрана се появиха уравнения с различни символи, после уравненията изчезнаха и отново се появиха фигури. На Майкъл му приличаха на балони, но после те станаха живи — големи овални клетки, които се разделяха на две и се размножаваха.
После дойде ред на буквите. Или поне Дреслър твърдеше, че са букви. Отначало бяха геометрични драсканици и заврънкулки, приличащи на графити върху прозорец. После станаха по-познати.
— Това е иврит — прошепна доктор Асад. — Това е арабски… със сигурност. Китайски… ако не се лъжа. Не съм сигурна.
Дори Бун изглеждаше като омагьосан.
— Виждам A и T — каза той. — И нещо, което прилича на G.
Буквите започнаха да се подреждат в редове. Някакъв код ли предаваха, или бяха просто произволни групи? После между тях се появиха шпации, образуващи сегменти от по три, пет и дванадесет букви. „Думи ли са това? — запита се Майкъл. — Думи ли виждам?“ И тогава думите наистина се появиха, изписани на различни езици.
— Това е чета на френски — каза доктор Асад. — А онова там — виждам на полски. Бях един месец във Варшава, когато…
— Продължавайте да превеждате — прекъсна я Майкъл.
— Синьо. Меко. На немски. Онези думи там приличат на коптски. А ето и на английски. Безкрайност. Объркване…
Думите се съчетаваха и оформяха фрази, сякаш извадени от творбата на поет сюрреалист. Куче поема по звездния път. Случаен нож с мустаци.
Към осмия час съобщенията се предаваха на различни езици, но вниманието на Майкъл остана приковано върху девет думи, изписани на английски.
ела при нас
ела при нас
ЕЛА-ПРИ-НАС
2.
Алис Чен приключи със задачите по геометрия, стана, взе си кифличка от кошницата и отвори тежката врата на готварницата. На Скелиг Кълъмба бе студено и ветровито, но Алис остави ватенката си разкопчана. Черните й плитки се полюшваха, докато бързаше по пътеката, свързваща трите тераси в северния край на острова. На най-горната имаше два басейна за дъждовна вода и градина с пащърнак и зеле. След това пътеката свършваше и тя се озова на скалиста земя, на която растеше киселец и магарешки бодил.
Покатери се по една канара, като подритваше черните лишеи, сякаш бяха угаснали въглени от старо огнище. Когато се озова горе, бавно се завъртя и огледа острова като страж от наблюдателна кула. Беше дванадесетгодишна — малко сериозно момиче, което някога бе свирило на чело и бе строило укрепления в пустинята с приятелите си. Сега живееше на изолиран остров с четири сестри, които си мислеха, че се грижат за нея — без да подозират, че всъщност е тъкмо обратното. Когато оставаше сама, Алис можеше да се върне към истинската си същност — Принцесата воин от Скелиг Кълъмба, пазителка на бедните кларитинки.