Долавяше миризмата на торф от готварницата и на гниещите водорасли, които събираха по брега и използваха за наторяване на градината. Студеният вятър откъм морето докосваше яката на ватенката и насълзяваше очите й. Точно под нея се намираше параклисът и четирите манастирски къщички: приличаха на каменни кошери с тесни прозорци и поставени в ниши врати. Тя погледна към океана, белите гребени на вълните и тъмната линия на хоризонта, който маркираше нейния свят.
Бедните кларитинки готвеха специални гозби за Алис, кърпеха скъсаните й дрехи и изливаха кофи гореща вода в поцинкованата вана, за да може да се наслади на седмичната си баня. Сестра Мора я караше да чете пиесите на Шекспир и ирландска поезия, а сестра Рут, която бе най-възрастната, я обучаваше на евклидова геометрия от един стар учебник от викторианската епоха. Алис спеше с монахините в общата спалня. В помещението винаги гореше кандило и когато се будеше посред нощ, Алис виждаше главите на сестрите, отпуснати точно в центъра на натъпканите с гъши пух възглавници.
Знаеше, че тези мили и всеотдайни жени се грижат за нея и може би дори я обичат — но не можеха да я защитят от опасностите на света. Преди няколко месеца наемниците на Табулата бяха дошли на острова с хеликоптер. И докато Алис и монахините се криеха в една пещера, избиха вратата на склада и убиха Вики Фрейзър. Вики беше много мила и бе болезнено да си спомня за смъртта й.
Алис вярваше, че всичко щеше да е различно, ако Мая беше на острова. С меча, ножовете и пушката си тя щеше да избие всички от Табулата. А ако беше живяла в Нова хармония, щеше да защити майка й и останалите жители на колонията. Алис знаеше, че всички от Нова хармония са мъртви, но те продължаваха да са с нея. Понякога, докато правеше нещо съвсем обикновено — връзваше си обувките или мачкаше картофи с вилицата, — изведнъж виждаше майка си да се облича или чуваше как приятелят й Брайън Бейтс свири на тромпета си.
Скочи от канарата, обърна гръб на манастира и тръгна по скалистата земя. Островът се бе образувал, когато два планински върха се подали от водата, и синкавосивият варовик приличаше на решето от пещери и кухини. През прекараните на Скелиг Кълъмба месеци Алис бе натрупала купчини камъни; някои бяха указатели за различните й маршрути по острова, а други — фалшиви знаци, които можеха да отведат невнимателния натрапник до ръба на някоя пропаст.
Скривалището й бе като дупка на язовец, скрита сред бурените. В него държеше увит в найлон ръждясал касапски нож, който бе открила в склада, както и един нож за белене, откраднат от манастирската кухня. Затъкна касапския нож в колана си, подобно на къс меч, и закрепи ножа за белене за подлакътницата си с две широки гумени ленти. На острова нямаше дървета, но тя си беше намерила една тояга край дока и с нейна помощ изследваше загадъчните места. Вече въоръжена, се опита да ходи като арлекин — спокойно, но нащрек, без да изпитва никакъв страх и несигурност.
След двайсетина минути стигна западния край на острова. Постоянно атакуващите вълни бяха откъртили части от варовика и сега скалата приличаше на пет сиви пръста, посягащи към студената вода. Алис тръгна по най-дългия и спря на ръба. Широка близо два метра цепнатина я делеше от следващата част на скалата. Ако се подхлъзнеше, щеше дълго да пада към назъбените остри камъни, около които се пенеха вълните.
Разстоянието бе достатъчно, за да направи скока труден, но не и невъзможен. Вече си беше представяла какво ли ще е, ако не стигне до отсрещната страна. Щеше да размахва ръце като простреляна птица. Щеше да има време само колкото да чуе вълните и да види камъните, преди мракът да я погълне.
Над главата й кръжаха буревестници и надаваха треперливи писъци, които я караха да се чувства самотна. Ако погледнеше към центъра на острова, можеше да види изправения камък, бележещ гроба на Вики. Холис Уилсън беше копал дупката и бе трупал камъни като побъркан. Не бе произнесъл нито дума и единственият звук бе от лопатата, докато я забиваше в каменистата почва.
Алис се обърна и се загледа в пустия хоризонт. Можеше да си тръгне, да се върне в топлата готварница, но така никога нямаше да разбере дали е храбра като Мая. Остави тоягата при една туфа трева и нагласи двата ножа, за да не й пречат, докато тича. Застана на отсрещния край на скалата и осъзна, че има само около три метра за засилка, преди да скочи през пропастта.
„Направи го — каза си тя. — Не бива да се колебаеш“. Стисна юмруци, пое дълбоко дъх и се втурна напред. Щом доближи ръба, рязко спря. Левият й крак срита едно бяло камъче, което отскочи от стените и изчезна в сенките долу.