Арестували и баща й, той изчезнал в хлъзгавите от кръв лагерни подземия „без право на кореспонденция.“ Бащата имал рак на гърлото — след ареста той му помогнал да не живее дълго. Но когато се опитали да получат справки, отговорът бил, че той е умрял през 1942 година. Тази приказна противораковост, тази чудодейна антиканцерогенност на лагера, където е живял и умрял бащата, не е привлякла вниманието на световната медицина. Това е мрачна шега — тогава имаше много такива. Години наред две жени ще търсят поне сянка от следите на баща си и мъжа си и нищо няма да намерят.
Десет години по лагери, безкрайна черна работа, измръзнали ръце и крака — до края на живота студената вода ще причинява болка на ръцете. Смъртоносни снежни бури, когато ти се струва, че всеки момент ще спреш да живееш. Безименни ръце, които те вдигат в бурята, отнасят до бараката, разтъркват се, затоплят те, съживяват те. Кои са те, тези безименни хора, безименни като терористите от младостта на Наталия Климова?
Табуни коне. Казахстански лагерни коне, по-свободни от хората с особения им живот — жената от града е имала странната дарба да се ползва с доверието на животни и птици. Нали животните имали по-голям усет за хората, отколкото хората един за друг, и по-добре от хората разпознавали човешките качества. Животните и птиците са се отнасяли към дъщерята на Наташа Климова с доверие — точно това чувство, което така липсва на хората.
През 1947 година, когато зад гърба й вече са били и следствието, и десетте години по лагери, изпитанията й едва са започвали. Механизмът, който смилаше и убиваше, изглеждаше вечен. Онези, които издържаха, които оцеляваха до края на присъдата, бяха обречени на нови скитания, на нови безкрайни мъчения. Тази безнадеждност на безправието, тази обреченост е тъмната от кръв зора на утрешния ден.
Гъста, тежка, златна коса. Какво ли още я чака? Безправие, многогодишно скитане из страната, адресни регистрации, търсене на работа. Първата й работа след освобождението, след лагера, е като слугиня на някакъв лагерен началник — той имал прасе, което тя трябвало да мие и да отглежда — или да се връща обратно на сечището и да хваща триона. Намира спасение: работа като инкасатор. Следват грижи с адресната регистрация, „режимните“ градове и райони, паспортът — клеймо, паспортът — обида…
Колко предели ще бъдат преминати, колко мостове ще бъдат изгорени…
Ето тук през 1947 година младата жена за пръв път е разбрала и почувствала, че не е дошла на земята, за да прослави майчиното си име, че нейната съдба не е епилог, не е послеслов на нечий друг живот, пък дори и това да е животът на близък, на голям човек.
Разбрала е, че тя си има своя съдба. И че току-що е стъпила на пътя за утвърждаването на тази съдба. И че тя е също толкова представител на века и на времето, колкото и майка й.
Че да запазиш вярата в човека при нейния личен опит, при нейния живот, е не по-малък подвиг от делото на майка й.
Често съм си мислел защо всемогъщия, всесилен лагерен механизъм не е смачкал душата на дъщерята на Климова, защо не е смлял съвестта й. И намирах отговор: нужна е солидна подготовка, за да може да успее начинанието с лагерния разпад, лагерното унищожение, погазването на човека.
Развращаването беше процес — и то продължителен, дълголетен процес. Лагерът е финал, край, епилог.
Може би емигрантският живот е опазил дъщерята на Климова. Но нали емигрантите не се бяха държали по-добре от „местните“ по време на следствията през 37-а година? Трябва да я е спасила семейната традиция. И онази огромна жизнена сила, която ти помага да издържиш изпитанието с прасето на стопаните, но пък завинаги те отучва да плачеш.
Тя не само, че няма да загуби вярата в хората, но и ще превърне възстановяването на тази вяра, ежечасното доказателство за вярата в хората, в свое жизнено правило: „предварително се смята, че всеки човек е добър човек. Само обратното се нуждае от доказване.“
Сред зло, недоверие, завист и злоба нейният чист глас лесно ще се открои.
— Операцията беше много тежка — камъни в бъбреците. Беше 1952 година — най-трудната, най-лошата година в моя живот. И докато лежах на операционната маса, си мислех… Тези операции — камъните в бъбреците — не се правят в пълна упойка. Пълната упойка при такива операции гарантира сто процента смърт. Бяха ми направили местна упойка и аз мислех само за едно. Че трябва да спра да се мъча, да спра да живея и че това е толкова лесно — отслабваш си за малко волята и вече си прекрачил прага, вратата в небитието е отворена… Защо да живее човек? Защо да възкръсва отново към 1937? 1938, 1939, 1940, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 1950, 1951 години при целия ми толкова ужасен живот?