Операцията течеше и макар да чувах всяка дума, се опитвах да мисля за нещо свое и усетих, че някъде от самите дълбините на тялото ми извира някаква струйка воля, извор на живот. Тази струйка ставаше все по-мощна, все по-пълна, и изведнъж ми стана леко да дишам. Операцията беше свършила.
През 1953 година умря Сталин и започна нов живот с нови надежди, жив живот, с живи надежди.
Моето възкресение беше едно свиждане с март 1953 година. Като възкръсвах на операционната маса, аз знаех, че трябва да живея. И аз възкръснах.
Чакаме отговор на Сивцев Вражек. Излиза стопанката, потропва с токове, бялото й пеньоарче е закопчано, бялата шапчица пристяга грижливо сресаните побелели коси. Без да бърза, стопанката оглежда гостенката със своите големи, красиви, тъмни, далекогледи очи.
Аз стоях и се сливах с пердето на прозореца, с тежката прахолясала завеса. Аз, който познавах миналото и гледах в бъдещето. Вече бях живял в концлагер, самият аз бях станал вълк и можех да разпозная хватката на вълк. Все нещо отбирах от вълчи нрави.
В сърцето ми нахлу тревога — не страх, а тревога — бях видял утрешния ден на тази ниска руса жена, дъщерята на Наташа Климова. Видях утрешния й ден и сърцето ми заплака.
— Да, чувала съм за това бягство. Романтични години. И „Писмото след екзекуция“ съм чела. Господи! Цялата интелигенция на Русия… Помня, всичко си спомням. Но романтиката си е романтика, а животът, извинете ме, животът си е живот. Вие колко години прекарахте в лагер?
— Десет.
— Видяхте ли. Аз мога да Ви помогна — заради майка Ви. Но аз не съм извънземна. Аз съм жител на земята. Може би Вашите роднини имат някаква златна вещ — я пръстен, я халка…
— Имам само един медал, на майка ми училищният медал, а пръстен нямам.
— Много жалко, че нямате пръстен. Медалът е за зъбни коронки. Аз нали съм зъболекар и правя протези. Златото бързо ми свършва.
— Трябва да тръгвате — прошепнах аз.
— Трябва да живея — твърдо каза дъщерята на Наташа Климова. — Ето… — И от джоба на лагерната си антерия тя извади нещо, увито в парцал.