— Ах, Климова! Тя беше писала писмо преди екзекуцията… Да. Да. Да.
Не само затворническа решетка, не само бесилка, не само ехо от взрива има в това писмо. Не. В писмото на Климова се съдържа нещо от изключителна важност за човека.
В големия столичен вестник „Слово“ философът Франк посвещава на писмото на Климова огромната си статия „Преодоляване на трагедията“.
Франк вижда в това писмо проява на едно ново религиозно съзнание — и пише, че „със своята нравствена ценност тези шест страници тежат повече от многотомната съвременна философия и поезията на трагизма“.
Поразен от дълбочината на чувствата и мислите на Климова — а тя тогава е едва на 21 години — Франк сравнява писмото й с „Де профундис“ на Оскар Уайлд. Това е писмо — освобождение, писмо — изход, писмо — отговор.
Защо тогава сега не сме в Петербург? Защото се оказва, че нито покушението срещу Столипин, нито „Писмото преди екзекуцията“, са били достатъчни за този голям, впечатляващ и най-вече намерил свое място във времето живот.
„Писмото преди екзекуцията“ е било публикувано през 1908 година. Светлинните, звукови и магнитни вълни, които то предизвиква, обикалят света и година по-късно още не са утихнали, не са се слегнали, когато изведнъж ново удивително известие потегля към всички краища на света. От московския Новински женски затвор успели да избягат тринайсет каторжнички, заедно със затворническата надзирателка Тарасова.
Ето го „Списъка на лицата, избягали през нощта на 30 юни срещу 1 юли 1909 година от Женския затвор на Московска губерния“.
„№ 6. Климова Наталия Сергеевна, осъдена от Петербургския военен окръжен съд на 29 януари 1907 година на смърт чрез обесване, но екзекуцията е заменена с безсрочна каторга от Пом. ком. на Петерб. воен. окр.
Години 22, телосложение плътно, коса тъмна, очи сини, лице розово, тип руски.“
Това бягство, висяло на толкова тънък конец, че закъснение от половин час би било равнозначно на смърт, се е случило по най-добрия възможен начин.
Герман Лопатин5, човек, който разбира от бягства, е наричал каторжничките, избягали от Новинския затвор, амазонки. В устата на Лопатин тази дума не е просто приятелска похвала с малка доза ирония и одобрение. Лопатин трябва да е почувствал реалността на мита.
Лопатин по-добре от всеки друг е разбирал какво е значило успешно да избягаш от затворническа килия, където отскоро, пък и на случаен принцип са събрани каторжнички с най-различни „дела“, интереси и съдби. Лопатин е разбирал, че за превръщането на този пъстър колектив в бойна част, скрепена от Дисциплината на нелегалния свят, която е по-стриктна и от военната, е необходима воля на организатор. Точно такъв организатор е била Наталия Сергеевна Климова.
Имали са най-различни „дела“. В това бягство е участвала анархистката Мария Никифорова, бъдещата атаманка Маруска от времето на махновщината6 и гражданската война. По-късно генерал Слашчев разстрелва атаманката Маруска. Днес Маруска е превърната в кинематографичен образец за бандитка-красавица, докато Мария Никифорова е била същински хермафродит и за малко да провали бягството.
В килията (в осма килия!) е имало и престъпнички — две криминални с децата им.
Това е същото това бягство, за което в семейство Маяковски са се шиели дрехи за бегълките, а пък самият Маяковски е лежал в затвора по това дело (разпитвали са го в полицията по това дело).
Каторжничките научили наизуст сценария на бъдещия спектакъл, зазубрили зашифрованите си роли.
Бягството се готвело дълго време. За освобождаването на самата Климова пристигнал задграничният представител на ЦК на партията на есерите — „генералът“, както го наричат организаторите на бягството Коридзе и Калашников. Плановете на генерала били отхвърлени. Московските есери Коридзе и Калашников вече били готови с „разработката“. Това трябвало да бъде освобождаване „отвътре“, със силата на самите каторжнички. Затворническата надзирателка Тарасова трябвало да освободи каторжничките и да избяга с тях в чужбина.
През нощта на 1 юли каторжничките обезоръжили надзирателките и излезли на московските улици.
За бягството на тринайсетте, за „освобождението на тринайсетте“ се е писало много в списания, в книги. Това бягство е част от христоматията по история на руската революция.
Струва си да си спомним как Тарасова, която вървяла най-отпред, не успяла да превърти ключа, вкаран в ключалката на входната врата. И как тя безсилно отпуснала ръце. И как каторжничката Гелме без колебание взела ключа от Тарасова, пъхнала го уверено в ключалката, превъртяла го и отворила вратата към свободата.
5
Герман Лопатин (1845–1918) — революционер, преводач на Маркс, член на ръководството на първия Интернационал, многократно бягал от затвори и изгнания. — Б.пр.
6
По името на лидера си Нестор Махно (1889–1934) — украинско антисъветско селско движение на анархистите. — Б.пр.