От остров Гърнси групата се пресели на континента и се нанесе в малко френско селце на 5–6 километра от Диеп. Пристигна Кирюхин. Сега бяхме станали седем: Савинков и жена му, Климова, Фабрикант, Моисеенко, Кирюхин и Чернавски. Кирюхин се държеше просто и спокойно, както и преди. Не се забелязваха никакви лъжи. Живеехме скучно. Плосък, унил бряг. Унило есенно време. Днес събирахме по брега изхвърлените от морето дървени отломки за дърва. Картите бяха захвърлени още от времето на нюкейското висене, шахът също беше забравен. Нямаше и помен от старите житейски беседи. Понякога си подхвърляхме откъслечни реплики, но повечето време мълчахме.
Всички следяха фигурите, образувани от огъня в камината, и вплитаха в него тъжните си мисли. Изглежда, че всички на практика се убеждавахме в това, че най-изтощителната работа е да чакаш със скръстени ръце, без да знаеш колко точно ще чакаш.
Веднъж някой предложи: «Дайте да изпечем картофи в камината. Така с един удар ще убием два заека: едно) вечер ще имаме интересно занимание, две) ще икономисаме от вечеря.» Предложението беше прието, но се оказа, че всички интелигенти са лоши пекари, само морякът (Кирюхин) прояви истински талант в тази област. Много се извинявам, че отделям толкова внимание на такива дреболии. Но не мога да подмина печените картофи.
Мина около месец; значи трябва да е било декември 1910 година. Всички скучаехме, но най-вече Кирюхин. Беше започнал от време на време да ходи до Диеп и една вечер се върна в приповдигнато настроение. Вечерта Кирюхин седна на мястото си пред камината и се зае с обичайната си работа. Пред огъня съвсем му премаля: нито картофите му се подчиняваха, нито собствените му ръце. Наташа Климова започна да го дразни:
— Да не сте си загубили майсторлъка някъде в Диеп, Яков Ипатич… Гледам, че днес няма да Ви се получи…
Завърза се словесна престрелка. Кирюхин все по-често взе да изпуска многозначителната реплика: «Знаем ви ние вас».
— Нищо не знаете. Я кажете, какво знаете? — Кирюхин съвсем освирепя.
— Да ви кажа ли? Помните ли как вие, максималистите, си маскирахте като разпивка едно съвещание в отделно сепаре в ресторанта на Палкин? Тогава в общата зала на ресторанта седеше ли вицедиректорът на Департамента на полицията? Помните ли? А след съвещанието помните ли закъде заминахте — и то не сама! — тържествуващо завърши той.
От почуда Наташа опули очи, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Тя дръпна настрана Савинков и му съобщи: всичко е вярно, под формата на разпивка в сепарето наистина се е провеждало съвещание. Съобщили им, че в големия салон се намира вицедиректорът на департамента. Съвещанието все пак било проведено и всички благополучно си тръгнали. Наташа отишла да нощува с мъжа си в хотел на острова.
На сутринта пред Кирюхин беше поставен въпросът откъде е толкова осведомен. Той отвърна, че му го е разказвал Фейт. Савинков замина за Париж, викна там Кирюхин и скоро се върна сам. Оказа се, че Фейт нищо не му е казвал, пък и не би могъл да му каже, тъй като фактите, за които става дума, не са му били известни. Пред Кирюхин отново беше поставен въпросът, откъде е научил посочените факти. Този път той отговори, че му ги е разказвала жена му, като тя самата ги е научила от познати жандарми. Изгониха го.
При връщането си в групата Савинков постави на гласуване въпроса дали имаме право да обявим Кирюхин за провокатор. Последва единодушен положителен отговор. Беше решено да се обърнем към ЦК с молба да се публикува в партийния орган съобщението, че Кирюхин е провокатор. Когато след нюкейското висене бяхме стигнали до убеждението, че Ротмистър е провокатор, ние все пак не се бяхме решили да го обявим за провокатор, тъй като сметнахме, че нямаме достатъчно данни за такава стъпка. Затова се ограничихме само с това да информираме ЦК за изключването му групата по подозрение в провокация. Ние знаехме, че той се е заселил в Медон (надявам се, че правилно наричам малкото градче до Париж), далече от емиграцията.
Неочакваното произшествие с Кирюхин ни показа колко смешни и нелепи сме били, докато сме си играли на криеница по далечните кътчета на Западна Европа, докато в същото време полицейският департамент е знаел за нас всичко, което му е трябвало: стига да се е интересувал, би могъл да разбере дори и това кой от нас най-много обича печени картофи. Затова напуснахме селцето и се преместихме в Париж. Това беше първият извод от произшествието. Вторият извод беше нашето решение да преразгледаме случая на Ротмистър. След като нашата проницателност по отношение на Кирюхин се беше изложила, то естествено възникна съмнението дали не сме допуснали същата груба грешка, само че в обратна посока и по отношение на Ротмистър, т.е. дали не сме се усъмнили в невинен човек. Когато Кирюхин се прояви така, че по неговия въпрос не можеше да има никакви съмнения, в нас естествено възникна въпросът: «Ами Ротмистър? Значи ли, че той не е провокатор?» Савинков реши да се види в Ротмистър и да получи искрените му обяснения. Предложи ние с Моисеенко през това време да заминем за Давос и да осведомим Прокофиева за важните събития в групата.