Уверих се, че съм заключила вратата, след което отново опитах да се обадя на Хосе, ала пак се включи автоматичното съобщение, че номерът е извън обхват. Нервно погледнах часовника. Всъщност исках да си взема душ, защото в миналото щеше да ми се наложи да се лиша от него, ала въображението ми се бе развихрило. Виждах картината съвсем ясно. Гола жена в малката баня, навсякъде пара. Камерата се приближава към завесата на душа, която е разкъсана от едната страна, и накрая се появява големият касапски нож. Не, сега определено нямаше да си взема душ, независимо колко дълго трябваше да живея без баня.
Вместо това реших веднага да отида при моста. Щях да подраня малко, но за сметка на това нямаше опасност да закъснея. Багажа и дамската ми чантичка заедно с портмонето, документите и айфона ми оставих на рецепцията с молба да ги съхраняват. Рецепционистката взе учтиво вещите ми. Ако ѝ се бе сторило странно, то тя не го показа. Оставих обаче часовника си, можех да преживея загубата му.
Въоръжена с картата, измарширувах навън. Когато излязох от хотела, тръгнах надясно, веднага след това наляво, малко повървях направо и стигнах до крайбрежната улица, по която се виждаха уютни кафенета и множество дървета. Въздухът беше свеж и ветровит, ала не беше студено. Не бе трудно да намеря моста, дори и през нощта. Дори стана сравнително бързо, понеже бях ускорила крачка от притеснение, че странният тип можеше все още да се мотае наоколо.
Повървях малко по крайбрежната улица и следващият мост беше Понт о Шанж. Нямах представа какво точно да очаквам, може би да изглежда някак си магически или античен. Ала беше един обикновен мост — с няколко платна за колите, широки пешеходни алеи от двете му страни, без други характерни особености. Единствено древните улични фенери ми се сториха красиви. На отсрещния бряг се намираше Ил дьо ла Сите — поне според картата — дълъг остров в реката с множество исторически сгради, включително и катедралата „Нотр Дам“.
По моста вървяха пешеходци. Пред мен бавно се разхождаха двама влюбени, хванати за ръка. Когато ги задминах, и двамата ми се усмихнаха. Щастието ги обгръщаше като облак, което прободе сърцето ми, защото при вида им мислите ми се върнаха обратно при Себастиано. Приблизително по средата на моста един бездомник седеше върху парче картон и държеше бутилка с ракия в ръка. Докато го подминавах, отпи една голяма глътка. В същото време протегна другата си ръка, в която държеше шапка с няколко монети вътре. Спрях се и зарових в джобовете си. В якето си намерих монета от две евро, беше ми останала от рестото на таксиметровия шофьор. Хвърлих я в шапката. Така или иначе, не можех да взема нищо със себе си.
Погледнах часовника си и започнах да ставам неспокойна, въпреки че бях подранила. Най-лошото беше неизвестността. Само ако знаех какво се бе случило със Себастиано!
Скитникът се оригна шумно и ми предложи глътка ракия, която отказах, благодарейки, след което той се намести по-удобно върху картона и заспа, хъркайки шумно.
Направих няколко крачки и погледнах през парапета към реката, която бавно течеше под мен. Потънала в мисли, стоях там и чаках.
Някой постави ръката си върху рамото ми. С вик на уплаха се извъртях.
— О, съжалявам, Ана! Най-вероятно не си ме чула да се приближавам. Не исках да те изплаша. Аз съм Гастон Льоклер. Хубаво е, че успя да дойдеш!
Гастон се усмихна и протегна ръка, за да ме приветства. Изглеждаше като на снимката, закръглен и с разстояние между предните зъби, ала само с една идея по-пълни бузи. Набитата му фигура беше облечена в дрехи на „Ралф Лорен“ — дори и аз ги разпознавах — а от горния джоб на сакото му се подаваха очила с надпис „Рей Бан“. Ако си позволяваше този лукс от бюджета на пазителите на времето, двамата със Себастиано наистина трябваше сериозно да си поговорим с Хосе!
След като се поздравихме, не се впуснах в празни приказки, ами веднага изстрелях основния въпрос.
— Какво се е случило със Себастиано?
Гастон се намръщи.
— Само ако знаех!
— Но аз си мислех, че знаеш! — Веднага се паникьосах отново.
— Е, той е добре, ако това те притеснява.
Поех си дълбоко въздух. Той е добре! Това беше най-важното. Всичко останало щеше да се нареди. Веднага зададох втория по важност въпрос.