— Ти всъщност откъде знаеш?
— Старият от Венеция ми каза. Свърза се с мен и каза, че трябва да те заведа при Себастиано.
— Кога за последно говори с Хосе? Аз не мога да се свържа с него. Спомена, че е ранен, наистина се притеснявам за него.
Гастон сви рамене.
— Обади ми се само веднъж. Не го познавам, но тукашният стар ми каза да съдействам, така че го направих.
— Кой е местният стар? — попитах аз. — Не трябва ли вече да е тук?
— О, той отдавна е тук. — Гастон повдигна вежди и хвърли многозначителен поглед на хъркащия скитник.
Не можех да повярвам. Този беше старият?
— Никога не би ми хрумнало!
— Да, никой няма по-добра маскировка. — Съгласи се Гастон с усмивка.
Имаше право. Маскировката на Хосе като едноок, немощен гондолиер заслужаваше респект, тази на Есперанца като съсухрена, престаряла собственичка на магазинче за всякакви джунджурии беше също отлична, ала тази на бездомника — биеше всички.
Тъкмо се чудех дали хъркането също беше престорено, когато видях в другия край на моста към нас да се приближават двама души.
— Най-после — рече Гастон. — Ето ги и тях.
— Кои са те?
— Това са нашите американски туристи.
— Туристи? — Нищо не разбирах.
— Да, те идват с нас. Смятат ме за свой екскурзовод. — Той се засмя. — Днес по програма е предвидена нощна разходка в Париж.
Двамата туристи бяха една особена двойка, което се забелязваше дори и от такова разстояние. Жената бе млада, а мъжът стар и немощен. Ходеше с бастун. Освен това се подпираше на спътницата си и леко влачеше крака си. Когато се приближиха, се видя, че жената е приказно красива. Слаба, тъмнокоса и със страхотни крака — само да беше малко по-висока и щеше да спечели всеки един конкурс по красота. Мъжът беше най-малко три пъти по-възрастен от нея. Бялата му коса бе малко разрошена от вятъра, иначе изглеждаше много елегантен, точно колкото жената, със скъпо палто и излъскани обувки.
Обърнах се към Гастон. Той беше отишъл при скитника, който вече се бе надигнал от картона. Гастон му каза нещо шепнешком, преди да се върне при мен.
— Внимание, вече са тук. А сега гледай да не се обаждаш. — Той засия срещу новодошлите и се ръкува с тях. — Мадам! Мосю! Радвам се, че дойдохте! Няма да съжалявате! — Той посочи към мен. — Моята асистентка Ана Берг. Ана, мога ли да ти представя господин Колистър и неговата внучка Мери от Ню Йорк.
— Хенри — рече господин Колистър. — Моля, наричайте ме само Хенри! Приятно ми е да се запознаем! — Той стисна ръката ми и ми се усмихна дружелюбно. Под рунтавите му бели вежди блестяха предприемчиви очи. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки и ръката, с която държеше бастуна, леко трепереше, ала изглежда, той се радваше неимоверно на разходката. Неговата внучка Мери нямаше особено добро настроение, изглеждаше така, сякаш не се чувстваше на мястото си. Готова бях да се обзаложа, че е искала да угоди на дядо си, придружавайки го на тази обиколка. Само ако знаеше какво щеше да се случи след малко, щеше да избяга с писъци.
— Всичко наред ли е, госпожице Берг? — попита ме господин Колистър, притеснен. Говореше изискан английски, който звучеше по-скоро като британски, отколкото американски. — Изглеждате някак си… изплашена.
— Не — излъгах. — Всичко е наред. И моля ви, наричайте ме просто Ана.
— Само ако се обръщате към мен с Хенри.
— А към мен с Мери — рече момичето.
Предположих, че е около двайсетгодишна. Когато се усмихваше, беше още по-хубава. И нямаше никаква представа какво я очакваше. Гастон насмешливо бе нарекъл Мери и Хенри туристи, във Венеция пазителите на времето наричаха тези хора незнаещи. Незнаещите биваха завеждани в по-ранен век и оставаха там завинаги, без да си дават сметка за това. Което се дължеше на факта, че в миналото те намираха един пълноценен и уреден живот, предполагайки, че той винаги им е принадлежал и винаги са живеели там. Имаха всичко, което им бе необходимо — къща, роднини, приятели, прислуга. Перфектната илюзия — и в същото време абсолютна реалност. Това означаваше, че напълно изчезваха от настоящето. И не само като индивиди, а тотално, дори и спомените на другите хора за тях се заличаваха. Сякаш никога не бяха съществували. Именно това го намирах за лошо. Само като си помислех и всеки път ме стягаше гърлото. Човек, който е бил обичан, изведнъж изчезва, ала никой не забелязва. Защото за околните той никога не е съществувал. Просто бе заличен от времето и вмъкнат отново някъде другаде.
Естествено, това не се случваше поради някаква безсмислена причина, а защото тези хора ще изпълнят в миналото полезни за бъдещето задачи.