Например преди половин година двамата със Себастиано придружихме един млад физик в XVI век. Само след няколко години той щеше да направи революционни открития в производството на навигационни инструменти и благодарение на неговите открития корабоплаването щеше да бележи стремглав прогрес.
Такива съпровождания се числяха към задълженията на пазителите на времето, но аз ги намирах за ужасни. За Себастиано тези мисии бяха рутина, беше ги правил много пъти, ала аз никога нямаше да мога да свикна с тях.
Физикът имаше съпруга и малка дъщеря, които заминаха с него, въпреки че единствената им задача се състоеше в това, да го правят щастлив и да бъдат до него. От една страна, се радвах за тях, но от друга, изпитвах съжаление, когато си представех какво губеха при преминаването. Родители, приятели — целия им живот и всички спомени. Малкото момиче никога нямаше да си играе с кукла Барби и никога нямаше да отиде на кино. След това плаках с часове. Това беше последната ми работа от този тип. Оттогава Себастиано бе извършил още няколко такива придружавания, ала без мен.
Тези спомни изплуваха в съзнанието ми, когато видях Хенри Колистър и неговата внучка Мери да стоят пред мен. Какъв ли живот ги очакваше в миналото? Един от двамата — вероятно Мери, тя е млада — щеше да извърши нещо от съществено значение. Но за това действително ли ще иска да се откаже от живота си, който води тук? Малко вероятно. Исках да я предупредя, но не можех и затова не беше виновна бариерата, а единствено моят разум. Никой не бе в състояние да каже какво ще се случи, ако се намеся. Може би Мери бе бъдещата майка на човек, който — само като пример — ще измисли лек против едрата шарка или нещо също толкова велико. И аз щях да съсипя това новаторско откритие, като я подтикнех да избяга бързо от моста, преди да са я отвлекли в миналото.
— Поръчали ли сте кола за нас, Гастон? Кога ще започне обиколката ни? — Хенри се огледа в очакване.
Бездомникът, или по-точно старият, се подпираше мълчаливо на парапета на моста — очевидно предпочиташе да стои незабележимо на заден план. Старите често правеха така.
— Бих казал сега веднага — предложи Гастон. Хвърли един поглед на часовника си, който като всичко останало по него изглеждаше претенциозно скъп, очевидно не спазваше собствените си правила, и се усмихна. — Полунощ. Колко подходящо!
И това беше единственото предупреждение. Дочух отнякъде приглушен камбанен звън и в същото време всичко около нас започна да се променя. Видях как мъждукащата линия започна да се издига, също както и при венецианския прозорец на времето, да се разширява и да става все по-ярка. Започнаха и вибрациите, точно както при предишните преминавания. Едновременно с това целият мост започна да сияе, превърна се в светеща дъга, сякаш от чисто злато.
Невероятно, мислех си с дълбока почит. Може би щях да го извикам на глас, ала гласните ми струни бяха като парализирани, а леденият студ цялата ме прониза. Златният мост се увеличи безкрайно много, все едно стигаше чак до вечността. Ако можех да се движа и да ходя по него, щях да изляза от другия край на Вселената, бях убедена в това. Но чувството приключи с могъщия трясък, който изтри всичките ми мисли и ме хвърли в мрака на безвремието.
Париж, 1625 г.
Когато се събудих, главата ми кънтеше. Все още не можех да овладея този неприятен страничен ефект от пътуването във времето. Главоболието не се появяваше винаги, ала в този момент не се издържаше. Не можах да потисна охкането, но се опитах да дойда на себе си.
Следващото нещо, което усетих, беше вонята. Дори и само този факт бе истинско доказателство: определено се намирах в миналото. Миришеше на смес от клоака, риба, оборски тор, изгнили отпадъци и хора, които много спешно трябваше да се изкъпят. Това бе комбинация от цялата смрад на един град, който трябваше да се справи с няколкостотин хиляди души население без канализация и пречиствателни станции, хладилни складове, регламентирано събиране на отпадъците и най-вече без толкова важни изобретения като душа и дезодоранта.
Беше тъмно, но не чак толкова. Видях отражението на светлината от факлите, а над мен очертанията на покривите под обсипаното със звезди небе. Някъде мяучеше коте, а сякаш от близо долавях приглушени гласове.
Лежах върху твърда повърхност и някой ме беше покрил с чаршаф или с нещо подобно. Дори и без да проверявам, знаех, че съм гола. Това беше друго последствие при пътуването в миналото — не можеха да се вземат предмети от бъдещето, е изключение на тези, които вече съществуваха в съответния век. И не само на теория, ами и на практика.