Съгласих се неохотно, без да кажа нищо повече, и тръгнах бавно след тях. Пътят водеше през тъмни улици и покрай многоетажни къщи.
— Къде се намираме? — попитах ги.
— На Ил дьо ла Сите — отговори Гастон.
Тъй като и без това не се ориентирах, тази информация не ми беше от голяма полза. Калдъръмената настилка беше неравна, с остри ръбове и покрита с отпадъци от неопределимо естество. Филип вървеше с факлата напред, а Гастон го следваше. Той закриваше светлината с широкото си тяло, така че не можех да видя къде вървя. Един път стъпих в купчина разкашкани зеленчукови обелки, а един-два пъти нагазих в локви, за които не исках да знам от какво произхождаха. Тогава усетих нещо космато и меко, което мръдна под крака ми, когато стъпих върху него. Извиках силно и подскочих на около метър от земята.
— Искам аз да съм отпред — казах на Гастон с разтреперан глас, когато се обърна нетърпеливо към мен.
След това положението се подобри. Филип учтиво осветяваше пътя ми, като държеше факлата сравнително ниско. По този начин поне виждах всички кучешки изпражнения, умрели (или полуумрели) животни, конски фъшкии и хранителни отпадъци и успявах да ги избегна. Но освен паважа и намиращите се навсякъде препятствия не виждах нищо наоколо.
След известно време Филип спря и посочи с факлата една къща.
— Пристигнахме.
— Аз се оттеглям и ви пожелавам лека нощ — каза Гастон, докато вземаше факлата от ръката на Филип и тръгна.
— Чакай! — извиках уплашено след него. — Не се разбрахме какво ще правим оттук нататък! Къде да намеря Себастиано? Как стои въпросът с нашето връщане? — Изведнъж отново изживях спомените от моето първо пътуване в миналото. Тогава също ме подхвърлиха при непознати хора и след това трябваше да чакам цяла вечност, докато някой от местната група на пазачите се погрижи за мен.
Но Гастон вече беше изчезнал зад ъгъла и факлата заедно с него. Двамата с Филип стояхме в тъмното и можех да видя само силуета му.
— Всичко е уговорено — увери ме той, докато все още се чудех, дали не е по-добре да догоня Гастон и да му измъкна някое обещание.
— И какво е уговорено? — попитах изнервено.
Бях изпуснала възможността да догоня Гастон, следователно бях принудена да остана тук и да се подчиня на предварително уговорения план.
— Ще дойда към девет, за да ви заведа при Гастон, който ще ви отведе при вашия Себастиано.
— Не може ли да дойдете малко по-рано? — попитах притеснена. — Нямам нерви да вися тук толкова дълго.
Но в действителност казах: Няма да ми хареса, ако се застоя тук.
Това беше едно от коварствата на междугалактическия преводач — разбира се, това не беше истинското му наименование, което така и не бях научила, ала аз го наричах така. Изрази, които не съществуваха в миналото, просто се трансформираха в нещо друго. При първото ми пътуване във времето този феномен почти ме побърка. Например десетки пъти се опитвах да кажа айпод и всеки път се променяше на огледало — защо, и до ден-днешен не знам. Себастиано ми каза, че е имал айпод, който отзад приличал малко на огледало, може би автоматичното изменение на думите се ориентираше по това. Накратко, заменената дума бе по-разбираема, филмът се превръщаше в театрална пиеса, автомобилът в каруца, колегата в другар и така нататък.
Въпреки това трансформацията функционираше само при по-елементарните случаи. Ако човек искаше да говори за предстоящи събития, се включваше бариерата. Тогава той оставаше с отворена уста, не можеше да издаде дори и звук и правеше доста идиотско впечатление.
Всичко останало се превеждаше безупречно и от само себе си, дори и ако на човек не му правеше впечатление, че говори на чужд език. Колко жалко, че този номер не работеше в настоящето, щях вече да съм се възползвала на няколко пъти.
Едно потропване дойде от посоката на Филип, който чукаше на някаква врата.
— Сесил, чуваш ли ме? — извика той с приглушен глас. — Моля те, отвори! — На мен ми каза със съчувствие: — За съжаление, преди девет няма да стане. Имам и други ангажименти.
— Нека да си говорим на „ти“ — предложих аз. Говоренето на „ти“ насърчаваше приятелските отношения и подобряваше отзивчивостта. Или поне така се надявах. — Наричай ме просто Ана.
— С удоволствие — рече той.
Не можех да видя изражението на лицето му в тъмното, ала гласът му звучеше приятно изненадан.
— Може и да успееш да дойдеш по-рано.