Выбрать главу

— Ще видя какво мога да направя.

Зад него стана светло. Един капак на прозорец се отвори и на светлината на мъждукаща свещ се появи сънено лице, обрамчено от много светла и разрошена коса. Освен лицето не се виждаше нищо друго. Това трябва да беше Сесил. Не изглеждаше в особено добро настроение.

— Та сега е посред нощ — оплака се тя. — Знаеш колко късно си лягам и колко се нуждая от сън. Не можеше ли да почакаш до утре?

— Съжалявам, че те притеснявам, но нямам избор. Водя ти гост.

Изглежда, Филип се извиняваше по-често, отколкото бе необходимо, което ми направи добро впечатление, ала това не подобри настроението на Сесил. Дори и когато Филип отстъпи встрани, така че тя да може да ме види по-добре.

— О, боже — каза тя.

Това можеше да означава много неща, като: Кого е довлякъл този път?, или: Дали ще се разкарат, ако затворя капака на прозореца? и още: Това чувал ли е, или дреха?

И тогава капакът на прозореца се затвори. Значи, бе вариант две.

— Струваше си да опитаме — казах мило на Филип, който не се помръдна от мястото си. — Остава само въпросът откъде сега да се сдобием със свещ.

За моя изненада обаче, вратата се отвори веднага след това и видях Сесил в пълния ѝ блясък. Беше висока почти колкото Филип, ала тялото ѝ бе значително по-едро от неговото и носеше нощница, която показваше повече плът, отколкото закриваше. Погледът на Филип се задържа върху нея един миг по-дълго, отколкото бе необходимо, след което се обърна срамежливо настрани. Аз не изпитах подобно притеснение, в края на краищата гледането между момичета беше позволено. Освен това трябваше да остана да спя при нея, а трудно можех да се правя, че не я виждам, най-вече защото бе почти невъзможно. Пищните ѝ форми опъваха късата ѝ нощница така, че ако Плейбой съществуваше, веднага щяха да ѝ направят специално предложение. В никакъв случай не беше дебела, ала извивките ѝ бяха забележителни, и то без нито грам силикон. Тъй като бях една глава по-ниска от нея, първото нещо, което неизбежно ми се наби на очи, беше деколтето ѝ (предположих, че носи осемдесет Д), но и лицето ѝ също бе впечатляващо. Забелязах го едва когато отмести разрошената си грива от челото и повдигна лампата, за да ме огледа по-добре. Приличаше на жена викинг — напращяла красавица със сърцевидна форма на лицето, сребърно-руси къдрици и сини очи, най-вероятно в средата на двайсетте.

Погледна ме намръщено.

— Боже мой. Това създание босо ли е? И каква е тази рокля?

— Казва се Ана — представи ме Филип. — Тя е едно бедно сираче от провинцията.

— И само минавам оттук — добавих, преди още да си е помислила, че търся препитание при нея. — Тръгваме и още утре сутринта.

Сесил поклати глава.

— Роклята ѝ е ужасна. Ала не изглежда занемарена или недохранена. — Очевидно имаше око за същественото. — Приказката за момичето сирак можеш да я разкажеш на някой друг, Филип.

Спомних си, че при първото ми пътуване в миналото Бартоломео — венецианският пратеник от 1499 година — искаше да заблуди някогашната ми хазайка е подобни измислици за произхода ми. Очевидно в такива ситуации измислените биографии бяха сходни. Най-вече сходно глупави.

Сметнах, че е уместно да се намеся.

— Всъщност родителите ми са още живи — рекох аз, при което веднага осъзнах, че не е вярно, тъй като и двамата още не бяха родени. При мисълта се наложи да преглътна. Въобще не трябваше да започвам да мисля за това. Вяло добавих: — Но те са много, много далеч. Затова нямам истински дом. Не съм претенциозна. Що се отнася до закуската или…

— Хайде, влез, клето момиче. — Сесил отвори вратата малко по-широко и се отдръпна, за да вляза.

— Утре ще дойда в девет — обеща Филип.

— Може и малко по-рано — подхвърлих аз.

— Имаш ли да ми услужиш с някоя лампа? — попита Филип новата ми хазайка.

Сесил измърмори нещо и изчезна през една врата. Върна се съвсем скоро, носейки в ръка малка стъклена лампа, в която гореше маслена течност.

— Много ти благодаря — рече Филип. — Още утре сутринта ще ти я върна.

— Да не забравиш. Последната ми е.

— Не се притеснявай. Няма да забравя. Лека нощ, дами. — Филип ни се поклони вежливо и преди да си тръгне, хвърли още един скришен поглед към пищното деколте на Сесил.

Мина ми през ума, че те двамата най-вероятно щяха да доживеят въвеждането на уличното осветление. Бях прочела в Уикипедия, че през 1667 година Луи XIV е наредил през нощта улиците да се осветяват с газени лампи. Дотогава обаче трябваше да се справят със собствените си фенери. За това искрено им съчувствах. Когато човек още от малък натиска електрическия ключ, за да му е светло, понякога нощният мрак му се струва страшен.