Тъкмо започнах да се самосъжалявам, защото толкова ми се искаше да съм при него в този момент, когато мобилният ми телефон иззвъня. Трябваше да е той! Беше ми се обаждал след всеки изпит, за да ме попита как съм се справила, и веднага след това се чувствах по-добре. Но номерът на дисплея беше непознат, въпреки че ми звъняха от Венеция, което разбрах от кода. Бързо приех обаждането.
— Ана Берг на телефона.
— Ана — прозвуча като ехо, някак си тихо и слабо.
— Кой е? — попитах притеснено.
— Хосе. Ана, Себастиано има нужда от теб.
Едва разбирах какво ми казваше.
— Какво му се е случило? — извиках уплашено. — Той къде е?
— В Париж.
— В Париж? Това пък защо?
— Прие една задача… Заседнал е във времето…
От ужас замалко да изпусна айфона ми.
— В Париж? Та той винаги работи във Венеция!
— Извънредна задача. — Гласът на Хосе ставаше все по-слаб.
— Хосе? Какво става с теб? Болен ли си? Какво да направя? Кажи ми какво трябва да направя!
— Да му помогнеш.
— Добре! — извиках аз. — Искам да го сторя, и то незабавно! Само трябва да знам той къде е! Искам да кажа… кога?! И какво се е случило с теб?
— Ранен съм, трябва да си почина. Сега е… твоя работа. Хиляда шестстотин двайсет и пета.
— О, боже! Но как да отида там?
— Там има един човек. — Със слаб глас той ми продиктува телефонен номер и име.
Трепереща ги записах върху ръката си, тъй като в суматохата не намерих листче.
— Ана… Не се доверявай на никого. Дори и на Себастиано.
— Какво? — попитах шокирано.
Но той вече бе затворил. Веднага върнах обаждането, но линията беше заета, а при вторият опит се включи оператор, чийто глас съобщаваше на италиански, че абонатът е извън обхват. След това се обадих на номера, който ми даде Хосе. Той принадлежеше на някой си Гастон Льоклер (на ръката ми обаче пишеше Гарсон Еклер, едва по-късно научих правилното изписване на името му), но и тук се обади глас на запис — на френски. Това бе един от езиците, на който, за съжаление, знаех само няколко думи, предимно от сферата на кулинарията, като мон шери и рататуй.
След това не губих ценно време. Натъпках няколко дрехи в пътната ми чанта и потърсих в интернет следващия полет до Париж. Той беше убийствено скъп и щеше да запрати в нирваната банковата ми сметка, но нямаше значение. Сега просто трябваше да измисля добро оправдание пред баща ми. За мое облекчение, той ми спести усилията. Докато все още обмислях трескаво какво да му кажа, той почука на вратата и влезе в стаята ми.
— Много ли ще ти е неприятно, ако останеш в събота и неделя сама? — попита той. — Искам да отида при майка ти, защото малко скучае. Естествено, можеш да дойдеш с мен. — Тогава видя чантата ми. — О, ти и без това си искала да пътуваш? При Себастиано ли? Нали беше при него миналата седмица за карнавала. — Той сбърчи вежди. — Обсъждали ли сме, че ще пътуваш отново тази седмица? Мисля, че напълно съм забравил.
— Хм, да. Исках да го видя, но по изключение не във Венеция, а в Париж. Там живее един… негов приятел.
— Имаш ли вече самолетен билет?
— Току-що го купих и разпечатах. — Посочих радостно хартиения лист, все още в принтера.
Татко го взе и му хвърли един поглед.
— О! — възкликна той.
— Да, знам. Много е скъп. Но непременно трябва да видя Себастиано! Изпитите бяха толкова… уморителни!
— Добре — рече татко бавно. И тогава направи нещо типично за него. Взе отворения ми лаптоп, влезе в системата за онлайн банкиране на неговата банка и преведе парите за билета по сметката ми.
— Предварителен подарък по случай завършването ти.
Прегърнах го бурно и му благодарих. А малко по-късно стана време да тръгвам към летището. Татко ме закара до централната гара и на тръгване ми помаха с усмивка. В отговор също му се усмихвах, докато не се скри от погледа ми, а след това очите ми се напълниха със сълзи. Беше ми лошо от страх и притеснение. През цялото време се владеех, ала сега нервите ми не издържаха повече. Добре, че летях често и не се налагаше да внимавам за формалностите и да обръщам голямо внимание на процедурите. С метрото бързо стигнах до летището, чекирането на багажа стана мигновено, имах само ръчен багаж и си разпечатах бордната карта от автомата. При проверката за сигурност също беше спокойно. Докато чаках, мислех непрестанно за Себастиано и се питах какво, за бога, се беше случило. И какво имаше предвид Хосе, като каза, че не трябва да се доверявам на Себастиано? В главата ми цареше пълен хаос, едва успявах да мисля трезво. Чак когато седнах и зачаках качването на борда, дойдох малко на себе си. И осъзнах, че имам сериозен проблем. Никога не бях ходила в Париж. Особено пък в хиляда шестстотин двайсет и пета година. Спагетите от обяда се обърнаха в стомаха ми. Бързо извадих айфона ми и започнах да сърфирам в Гугъл.