Париж, 2011 г.
Кацнахме на летище „Шарл дьо Гол“ към осем и половина и отново се опитах да се свържа с въпросния Гарсон. Този път извадих късмет, вдигна веднага. Покрих свободното си ухо с ръка, защото се намирах точно в центъра на цялата суматоха в залата за пристигащи. За всеки случай го заговорих на английски, с надеждата, че ще ме разбере, ала за моя изненада, той владееше много добре немски.
— Аз съм Гастон Льоклер — рече той. — Л-ьо-к-л-е-р, в случай че се питаш как се пише. Добре дошла в Париж! Ти трябва да си Ана. Очаквах обаждането ти. — Гастон имаше мил, но притеснено звучащ глас с френски акцент.
Изпитах огромно облекчение. Първото препятствие беше преодоляно. Не бях сама, очевидно Хосе беше организирал най-важното. Слава богу!
— Какво се е случило със Себастиано? — изтърсих аз.
— О, трудно мога да ти обясня по телефона. Ще се видим по-късно и тогава ще ти разкажа това, което знам.
— Къде трябва да отида?
— Познаваш ли Париж?
— За съжаление, ни най-малко. Никога не съм била тук.
— О, та това е равносилно на пропуск в общата ти култура! Но сега си тук и можеш да наваксаш. За жалост, не мога да мръдна дори и за малко, трябва да се погрижа за един куп неща. Най-добре вземи такси.
Резервирал съм хотелска стая за теб в „Британик“, на авеню „Виктория“.
— Изгодно ли е?
— Да, много централно. Много е близко до моста Понт о Шанж.
— Всъщност имах предвид цената.
— Всъщност да, струва под двеста.
— На нощ? — попитах изплашено.
Гастон се засмя.
— Тук сме в Париж, Ана.
— Тогава предпочитам да си намеря друг хотел. Нямам толкова.
— Стаята вече е платена. Разходите за самолетния билет и таксито също ще ти бъдат възстановени, за такива нужди си имаме бюджет.
Олекна ми. Думата бюджет звучеше добре. Една хубава, успокояваща френска дума, дори да не знаех значението ѝ от личен опит. Не бях свикнала на такова нещо като възстановяване на разходите. Когато пътувах в миналото със Себастиано, получавахме пари и дрехи за съответната епоха, но настаняването и пътуването до отправната точка винаги досега са минавали за собствена сметка. Може би трябваше да попитам Хосе как стои въпросът за един малък принос към моите самолетни билети. Може би във Венеция не бяха в крак с времето по отношение на бонусите за служителите.
— В хотела поискай да ти дадат карта на града — каза Гастон. — С нейна помощ ще намериш моста Понт о Шанж, където всъщност трябва да отидеш след това.
— Имам навигационно приложение на телефона.
— Най-добре да оставиш в хотела личните си вещи, като чанта, пари, телефон и така нататък. Знаеш, че не можеш да вземеш нищо с теб. А при връщането няма гаранция, че всичко ще се появи отново. Преди време имах един ужасно скъп часовник „Патек Филип“…
— Означава ли, че преминаването ще е още тази нощ? — прекъснах го развълнувано.
— Разбира се. Не трябва да губим ценно време. Ще се чакаме в единайсет и половина при моста.
— Чакай! Как ще те позная?
— Ще ти изпратя моя снимка на телефона. Секунда. — Той замълча за кратко, след което получих съобщение. — Ще изпратиш ли и на мен една твоя? — попита той.
— Един момент. — Изпратих му една от по-новите, бях направила селфи на двама ни със Себастиано, на която се смеехме с притиснати едно до друго лица.
Когато я погледнах, сякаш буца заседна в гърлото ми.
Себастиано, — помислих си, — какво се е случило с теб?