— Аз ли съм първият, на когото прилагаш този тест?
— О, не. Имаше още, нека да видя, девет и половина!
— Кой беше половината? — попита с любопитство Джордж.
— Бинго — студено отвърна Мери.
— Сети ли се някой от тях да ритне като магаре?
— Не, не се сетиха. Някои се опитаха да викат, а някои веднага се предадоха, но всички позволиха да ги качат горе, да ги завържат и да им запушат устата. После, разбира се, аз успявах да се освободя от въжетата, както в книгите, развързвах и тях и се измъквахме, като откривахме, че къщата е празна.
— И никой не се сети за номера на магарето или нещо подобно?
— Не.
— В такъв случай ти прощавам — рече снизходително Джордж.
— Благодаря, Джордж — рече Мери.
— Фактически единственият въпрос, който възниква е: къде отиваме сега? Не съм сигурен дали в Ламбет Палъс или Доктърс Комънс, където и да се намира това място — запита Джордж.
— За какво говориш?
— За разрешителното. Мисля, че се изисква специално разрешително. Много мило от твоя страна да се сгодиш за един мъж и веднага след това да поискаш друг да се ожени за теб.
— Не съм искала да се жениш за мен!
— Направи го. На ъгъла на Хайд Парк. Не че това е мястото, което аз самият бих избрал, за да направя предложение, но всеки си има свой начин на мислене.
— Не съм правила нищо подобно. Просто попитах на шега дали искаш да се ожениш за мен. Не беше сериозно.
— Ако трябва да се посъветвам с адвокат, сигурен съм, той би казал, че това представлява действително предложение. Освен това знаеш, че искаш да се омъжиш за мен.
— Не искам.
— Дори след девет и половина несполуки? Представи си какво чувство на сигурност е да прекараш живота си с мъж, който може да те избави от всяка опасна ситуация.
Мери изглежда отстъпи малко пред този убедителен аргумент, но твърдо каза:
— Не бих се омъжила за никой мъж, освен ако не падне на колене пред мен.
Джордж я погледна. Беше възхитителна. Но той притежаваше и други особености на магарето, освен ритника. Не по-малко твърдо каза:
— Да паднеш на колене пред една жена е унизително. Няма да го направя.
— Колко жалко — каза Мери с омайващ тъжен глас.
Потеглиха обратно към Лондон. Джордж беше непреклонен и мълчалив. Лицето на Мери бе скрито зад периферията на шапката й.
Когато минаваха покрай ъгъла на Хайд Парк, тя тихо прошепна:
— Не би ли могъл да коленичиш пред мен?
Джордж твърдо отвърна:
— Не.
Чувстваше се като супермен. Тя се възхищаваше на начина му на мислене. Но за нещастие той подозираше наличие на магарешки черти и у нея. Внезапно спря и каза:
— Извини ме.
Изскочи от колата, отиде до една двуколка с плодове, която току-що бяха отминали и се върна толкова бързо, че полицаят, който бързаше към тях, за да ги попита какво означава това, не успя да ги стигне.
Джордж потегли, хвърляйки леко една ябълка в скута на Мери.
— Яжте повече плодове — издекламира той. — Също и в преносен смисъл.
— В преносен смисъл?
— Да. Първоначално Ева дала ябълката на Адам. Сега Адам дава една на Ева. Разбираш ли?
— Да — отвърна колебливо Мери.
— Къде да те закарам? — попита студено Джордж.
— Вкъщи, моля.
Той я закара до Гроувнър скуеър. Лицето му беше съвсем безизразно. Изскочи навън и заобиколи, за да й помогне да слезе. Тя му отправи последен апел:
— Скъпи Джордж, не би ли могъл? Само за да ми доставиш удоволствие.
— Никога — отсече Джордж.
И в същия миг това стана. Подхлъзна се, опита се да запази равновесие, но не успя. Беше коленичил в калта пред нея. Мери нададе радостен писък и плесна с ръце.
— Скъпи Джордж! Сега ще се омъжа за теб. Можеш да отидеш право в Ламбет Палъс и да уредиш това с архиепископа на Кентърбъри.
— Нямах намерение да го правя. Стана заради о… обелка от банан — каза разпалено Джордж и възмутено вдигна виновницата.
— Няма значение. Това стана. Когато се караме и ти ми подхвърляш, че съм ти направила предложение, аз ще мога да отговоря, че е трябвало да паднеш на колене пред мен, преди да се съглася да се оженя за теб. И всичко благодарение на тази благословена обелка от банан. Нали точно благословена обелка от банан искаше да кажеш? — попита Мери.
— Нещо от този род — призна Джордж.
В пет и половина този следобед на господин Ледбетър съобщиха, че се е обадил племенникът му, който би искал да го види.
— Обадил се е, за да поиска смирено извинение. Мисля, че бях доста безмилостен с момчето, но беше за негово добро.
И нареди да пуснат Джордж.
Джордж влезе безгрижно и обяви: