— Паниковски, наистина ли е прекрасен животът, или само на мен ми се струва така?
— Къде безумствувате вие? — питаше ревниво нарушителят на конвенцията.
— Старче! Тази девойка не е за вас — отвръщаше Остап.
На това Балаганов се кискаше снизходително и разглеждаше новото си портмоне, а Козлевич се хилеше в своите кондукторски мустаци. Той неведнъж вече беше разхождал капитана и Зося по Приморско шосе.
Времето беше благоприятно за любов. Жилетките от пике твърдяха, че такъв август не е имало още от времето на портофранко. Нощта разкриваше чисто телескопно небе, а денят бързаше към града с освежаваща морска вълна. Дворниците търгуваха пред своите врати с шарени манастирски дини и гражданите се уморяваха да стискат дините откъм полюсите и да навеждат ухо, за да чуят желаното пукане. Вечер от спортните игрища се връщаха потни щастливи футболисти. След тях тичаха хлапета и вдигаха прах. Те сочеха с пръсти прочутия вратар, а понякога дори го вдигаха на раменете си и го носеха с уважение.
Една вечер капитанът предупреди екипажа на „Антилопа“, че на другия ден им предстои голяма разходка извън града с раздаване на подаръци.
— Пред вид на това, че нашата детска забава ще бъде посетена от една девойка — рече Остап многозначително, — бих помолил господа доброволците да измият лицата си, да се почистят и главно — да не употребяват при пътуването груби изрази.
Паниковски много се развълнува, изпроси от капитана три рубли, изтича на баня и цяла нощ след това се чисти и стърга като войник пред парад. Той стана най-рано от всички и току подтикваше Козлевич да бърза. Антилоповци гледаха Паниковски с удивление. Той беше гладко избръснат и така напудрен, че приличаше на бивше конферансие. Час по час опъваше сакото си и с мъка въртеше шията си в оскаруайлдовската яка.
През време на разходката Паниковски се държеше много прилично. Когато го запознаваха със Зося, той преви изящно своя стан, но така се смути, че дори пудрата на бузите му се изчерви. В автомобила той сгъваше левия си крак, за да скрива скъсаната си обувка, от която надничаше палецът му. Зося беше с бяла рокля, тегелирана с червени конци. Антилоповци й харесаха много. Разсмиваше я грубият Шура Балаганов, който през целия път се причесваше с гребенче „Собинов“. Понякога той очистваше носа си с пръст, след което непременно изваждаше носна кърпичка и нежно си вееше с нея. Адам Казимирович учеше Зося да управлява „Антилопа“, с което също така спечели нейното разположение. Смущаваше я малко Паниковски. Тя мислеше, че той не разговаря с нея от гордост. Ала най-често спираше погледа си върху медалното лице на капитана.
При залез-слънце Остап раздаде обещаните подаръци. Козлевич получи едно украшение за верижка във вид на компас, което много отиваше на неговия издут сребърен часовник. На Балаганов беше поднесен „Четец-декламатор“ в дерматинова подвързия, а на Паниковски — розова връзка на сини цветя.
— А сега, приятели мои — рече Бендер, когато „Антилопа“ се върна в града, — ние със Зося Викторовна ще се разходим малко, а за вас е време да се приберете да спинкате в хана.
Ханът вече беше заспал, Балаганов и Козлевич свиреха с носовете си арпеджио, а Паниковски обикаляше с новата връзка на шията сред колите, чупеше ръце в безмълвна тъга.
— Каква фемина! — шепнеше той. — Обичам я като дъщеря!
Остап седеше със Зося на стъпалата на музея на древността. На площада, постлан с лава, се разхождаха млади хора, които любезничеха и се смееха. Отвъд редицата платани светеха прозорците на международния клуб на моряците. Чуждестранни матроси с меки шапки крачеха по двама, по трима и си разменяха непонятни кратки забележки.
— Защо ме обикнахте? — попита Зося, докосвайки Остап по ръката.
— Вие сте нежна и възхитителна — отговори капитанът, — вие сте най-добрата на света.
Дълго и мълчаливо седяха те в черната сянка на музейните колони и мислеха за своето мъничко щастие. Беше топло и тъмно като между длани.
— Спомняте ли си, аз ви разказвах за Корейко? — рече изведнъж Зося. — За онзи, който ми прави предложение.
— Да — каза Остап разсеяно.
— Той е много интересен човек — продължаваше Зося. — Спомняте ли си, разказвах ви, как той неочаквано замина?
— Да — каза Остап по-внимателно, — той е много интересен.
— Представете си, днес получих от него писмо, много интересно…
— Какво? — възкликна влюбеният, като се надигна от мястото си.
— Ревнувате ли? — запита лукаво Зося.
— Мм, малко. Какво ви пише този простак?
— Той съвсем не е простак. Просто е много нещастен и беден човек. Седнете, Остап. Защо станахте? Сериозно, аз никак не го обичам. Той ме моли да отида при него.