— Бендер! Тя се разхожда по пътя. Гъска! Тази дивна птица се разхожда, а аз стоя и се преструвам, че това не ме интересува. Тя се приближава. Ей сега ще почне да съска срещу мен. Тези птици си мислят, че са най-силни и тук е слабото им място. Бендер! Тук е слабото им място!…
Сега нарушителят на конвенцията почти пееше:
— Тя идва към мен и съска като грамофон. Но аз не съм от страхливите, Бендер. На мое място друг би избягал, а аз стоя и чакам. Ето тя идва и проточва шия, бяла гъша шия с жълта човка. Тя иска да ме ухапе. Забележете, Бендер, моралното предимство е на моя страна. Не аз я нападам, а тя напада мен. И тук, с цел да се самозащитя, аз я хва…
Но Паниковски не успя да довърши своята реч. Раздаде се ужасен разтърсващ трясък и антилоповци за миг се намериха направо на пътя в най-различни пози. Краката на Балаганов стърчаха от канавката. На корема на великия комбинатор лежеше бидон с бензин. Паниковски пъшкаше, притиснат леко от един ресор. Козлевич се изправи на крака и направи няколко крачки, като се олюляваше.
„Антилопа“ я нямаше. На пътя лежеше безобразна купчина останки: бутала, възглавници, ресори. Медните тръбички на мотора блестяха на лунната светлина. Разбитата каросерия се бе свлякла в канавката и лежеше до свестилия се Балаганов. Веригата се бе проснала в коловоза като змия. В настъпилата тишина се чу тънък звън и някъде отвисоко долетя колело, види се, далече отхвърлено от удара. Колелото описа дъга и меко легна пред краката на Козлевич.
И ето тогава шофьорът разбра, че всичко е свършено. „Антилопа“ беше загинала. Адам Казимирович седна на земята и обхвана главата си с ръце. След няколко минути капитанът го побутна по рамото и каза с променен глас:
— Адаме, трябва да вървим.
Козлевич стана и тозчас се отпусна пак на предишното си място.
— Трябва да вървим — повтори Остап. — „Антилопа“ беше вярна кола, но на този свят има още много коли. Скоро вие ще можете да си изберете, каквато обичате. Да вървим, трябва да бързаме. Трябва да пренощуваме някъде, да хапнем, да намерим пари за билети. Ще се наложи да пътуваме далече. Да вървим, да вървим, Козлевич! Животът е прекрасен въпреки недостатъците. Къде е Паниковски? Къде е този гъскокрадец? Шура! Водете, Адам!
Повлякоха Козлевич под ръце. Той се чувствуваше като кавалерист, чийто кон е загинал по негово недоглеждане. Струваше му се, че сега ще му се присмиват всички пешеходци.
След гибелта на „Антилопа“ пътят изведнъж стана по-труден. Наложи се да нощуват в полето.
Остап тутакси заспа сърдит, заспаха и Балаганов и Козлевич, а Паниковски цяла нощ седя край огъня и трепера.
Антилоповци станаха на разсъмване, но до най-близкото село можеха да стигнат едва в четири часа след обяд. През целия път Паниковски се влачеше отзад. Той накуцваше. От глад очите му бяха добили котешки блясък и той неспирно се оплакваше от съдбата и капитана.
В селото Остап заповяда на екипажа да чака на Трета улица и никъде да не се отлъчва, а той отиде на Първа, в селсъвета. Оттам се върна доста бързо.
— Всичко е наредено — рече той с развеселен глас, — ей сега ще ни настанят на квартира и ще ни дадат да хапнем. След обяда ще се изтягаме на сеното. Помните ли — мляко и сено? А довечера даваме спектакъл. Аз вече го продадох за петнадесет рубли. Парите са получени. Шура! Вие ще трябва да издекламирате нещо от „Четец-декламатор“, аз ще показвам антирелигиозни фокуси с карти, а Паниковски… Къде е Паниковски? Къде се е дянал?
— Ей сега беше тука — рече Козлевич.
Но не щеш ли, иззад плета, до който стояха антилоповци, се чу крякане на гъски и женски писък, полетяха бели пера и на улицата изтича Паниковски. Изглежда, че ръката беше изменила на тореадора и той, с цел да се самозащити, беше нанесъл неправилен удар на птицата. Подир него тичаше стопанката и размахваше цепеница.
— Жалка, нищожна жена! — викаше Паниковски, който беше се устремил вън от селото.
— Ама че пън! — възкликна Остап, без да скрива яда си. — Този негодник развали спектакъла ни. Да бягаме, докато не са си взели петнадесетте рубли.
В това време разядосаната стопанка настигна Паниковски, замахна и го цапардоса с цепеницата по гръбнака. Нарушителят на конвенцията се строполи на земята, но веднага скочи и полетя с неестествена бързина. Извършила този акт на възмездие, стопанката свърна радостно назад. Когато изтича покрай антилоповците, тя им се закани с цепеницата.
— Сега нашата артистична кариера завърши — каза Остап, като се измъкваше с бърза крачка от селото. — Яденето, почивката — всичко пропадна.
Те настигнаха Паниковски едва след три-четири километра. Той лежеше в канавката край пътя и високо се вайкаше. От умора, страх и болка беше побледнял и многобройните старчески румени петна бяха изчезнали от лицето му. Беше толкова жалък, че капитанът отмени наказанието, което се канеше да му наложи.