— Тупнаха Альоша Попович, и то по яката гърбина! — рече Остап, когато мина покрай него.
Всички погледнаха Паниковски с отвращение. И той отново се потътри в опашката на колоната, като пъшкаше и бръщолевеше:
— Почакайте ме, не бързайте. Аз съм стар, болен съм, лошо ми е!… Гъска! Краче! Шийка! Фемина!… Жалки, нищожни хора!
Но антилоповци така бяха свикнали с вайканията на стареца, че не им обръщаха внимание. Гладът ги гонеше напред. Никога досега светът не им се бе виждал така тесен и неудобен. Пътят се точеше безкрайно и Паниковски изоставаше все повече и повече. Приятелите вече се спуснаха в една тясна жълта долина, а нарушителят на конвенцията все още се чернееше на гребена на хълма върху зеленикавото здрачно небе.
— Старецът стана невъзможен — каза гладният Бендер. — Ще трябва да го уволним. Идете, Шура, и довлечете този симулант!
Недоволният Балаганов тръгна да изпълни поръката. Докато той се изкачваше бързо по хълма, фигурата на Паниковски изчезна.
— Нещо е станало — рече Козлевич след известно време, като гледаше към гребена, от който Балаганов даваше знаци с ръце.
Шофьорът и капитанът се изкачиха горе.
Нарушителят на конвенцията лежеше насред пътя неподвижен като кукла. Розовата лента на връзката пресичаше косо гърдите му. Едната му ръка беше подвита под гърба. Очите гледаха дръзко към небето. Паниковски беше мъртъв.
— Паралич на сърцето — каза Остап само за да каже нещо. — Мога да определя и без стетоскоп. Горкият старец!
Той се извърна. Балаганов не можеше да откъсне очи от мъртвеца. Внезапно лицето му се изкриви и той едва проговори:
— А аз го набих заради гирите. И по-преди се бих с него.
Козлевич си спомни за загиналата „Антилопа“, погледна ужасен Паниковски и запя латинска молитва.
— Зарежете това, Адаме! — каза великият комбинатор. — Аз знам всичко, което имате намерение да направите. След псалма ще кажете: „Бог дал, бог взел“, сетне: „Всички сме под божията воля“, а после още нещо, лишено от смисъл, като: „Все пак нему сега му е по-добре, отколкото на нас.“ Всичко това е ненужно, Адам Казимирович. Пред нас стои проста задача: тялото трябва да бъде предадено на земята.
Беше вече съвсем тъмно, когато за нарушителя на конвенцията се намери последно пристанище. Това беше естествен гроб, изрит от дъждовете в основата на една каменна, стърчаща перпендикулярно плоча. Види се, тази плоча стоеше отдавна край пътя. Може би някога да се е мъдрил на нея надпис:
а може би тя беше просто синорен знак от времето на Потьомкин, но това не беше важно. Положиха Паниковски в ямата, накопаха с пръти земя и го затрупаха. След това антилоповци натиснаха с рамене разклатилата се от времето плоча и я събориха. Сега гробът беше готов. При светлината на кибритени клечки великият комбинатор написа върху плочата с парче тухла епитафия:
Тук лежи
МИХАИЛ САМУЕЛЕВИЧ
ПАНИКОВСКИ
човекът без паспорт
Остап свали капитанската си фуражка и каза:
— Аз често бях несправедлив към покойника. Но беше ли покойникът нравствен човек? Не, той не беше нравствен човек. Това беше бивш слепец, самозванец и гъскокрадец. Всичките си сили той вложи, за да живее за сметка на обществото. Но обществото не искаше той да живее за негова сметка. А Михаил Самуелевич не можеше да понесе това противоречие на възгледите, защото имаше избухлив характер. И затуй умря. Край.
Козлевич и Балаганов останаха недоволни от надгробното слово на Остап. Те смятаха, че би било по-уместно, ако великият комбинатор се спреше подробно върху благодеянията, оказани от покойния на обществото, неговата помощ на бедните, върху чувствителната душа на покойния, върху неговата любов към децата, а също така и върху всичко онова, което се приписва на всеки покойник. Балаганов дори пристъпи към гроба, за да изрази сам всичко това, но капитанът вече бе нахлупил фуражката си и се отдалечаваше с бързи крачки.
Когато останките от антилоповската армия пресякоха долината и превалиха нов хълм, веднага след него се показа малка железопътна гара.
— А ето и цивилизацията — каза Остап, — може би има бюфет, храна. Ще поспим на пейките. Сутринта ще потеглим на изток. Вие как смятате?
Шофьорът и бордмеханикът стояха безмълвни.
— Защо мълчите като годеници?
— Знаете ли, Бендер — рече най-после Балаганов, — аз няма да дойда. Не се обиждайте, но не вярвам. Не знам къде трябва да вървя. Всички ще се затрием там. Аз оставам.