— И аз исках да ви кажа същото — подкрепи го Козлевич.
— Както искате — забеляза Остап с внезапна сухост.
На гарата нямаше бюфет. Гореше голяма газена лампа. В чакалнята дремеха върху торбите си две жени. Целият железопътен персонал сновеше по дъсчения перон и тревожно се взираше в предутринната тъмнина отвъд семафора.
— Какъв е влакът? — попита Остап.
— Специален — отвърна нервно началникът на гарата, поправяйки червената си шапка със сребърните ширити. — С особено назначение. Задържан е за две минути. Спирката не дава пропуск.
Дочу се бучене, затрепераха жиците, от бученето се излюпиха две вълчи очички и късият блестящ влак нахлу бързо в гарата. Засияха широките стъкла на първокласните вагони, току под носа на антилоповци прелетяха букетите и винените бутилки на вагон-ресторанта, придружителите на вагоните скочиха в движение с фенери и перонът в миг се изпълни с весел руски говор и чуждестранна реч. Надлъж по вагоните висяха гирлянди от иглолистни клонки и лозунги:
Специалният влак с гостите отиваше за откриването на линията.
Великият комбинатор изчезна. След половин минута той отново се появи и зашепна:
— Аз ще пътувам! Как ще пътувам — не зная, не зная, но ще пътувам! Искате ли да дойдете с мен? За последен път ви питам.
— Не — каза Балаганов.
— Няма да дойда — рече Козлевич, — не мога повече.
— А какво ще правите?
— Ами какво мога да правя? — отговори Шура. — Ще стана дете на лейтенант Шмид — това е.
— Смятам да стегна „Антилопа“ — продума жално Адам Казимирович, — ще ида при нея, ще я прегледам, ремонт ще й направя.
Остап искаше да каже нещо, но продължително изсвирване затвори устата му. Той притегли към себе си Балаганов, помилва го по гърба, разцелува се с Козлевич, махна с ръка и изтича към влака, чиито вагони вече се сблъскваха от първия тласък на локомотива. Но още нестигнал до влака, той се върна, пъхна в ръката на Козлевич петнадесетте рубли, получени срещу продадения спектакъл, и скочи на стъпалото на потеглилия влак.
Когато се озърна, той забеляза в лилавата мъгла две мънички фигурки, които се изкачваха по насипа. Балаганов се връщаше в неспокойния стан на децата на лейтенант Шмид, Козлевич се тътреше към останките на „Антилопа“.
(обратно) (обратно)Трета част Частно лице
Глава XXVI Пътникът от специалния влак
До асфалтовия пристан на Рязанската гара в Москва стоеше къс специален влак. Той имаше само шест вагона: фургон, дето нямаше както обикновено багаж, а се съхраняваха в лед запаси от храна, вагон-ресторант, от който надничаше белият готвач, и правителствен салон. Останалите три вагона бяха пътнически и на техните дивани със строги раирани калъфи трябваше да се настани делегацията от работници-ударници, а също така чуждестранните и съветските кореспонденти.
Влакът се готвеше да потегли за местосвързването релсите на Източната магистрала.
Предстоеше дълго пътуване. Ударниците тикаха в платформата на вагона пътнически кошници с люшкащи се на желязна пръчка черни катинарчета. Съветската преса се суетеше по перона, като размахваше лакирани шперплатови куфари.
Чужденците следяха носачите, които пренасяха големите им кожени куфари, сандъци и кутии с цветни етикети от разни туристически бюра и параходни компании.
Пътниците успяха да се снабдят с книжката „Източната магистрала“ с изрисувана на корицата камила, която души релса. Книжката се продаваше още тук, на една багажна количка. Авторът на книгата, журналистът Паламидов, вече няколко пъти минаваше покрай количката, като поглеждаше ревниво купувачите. Той се смяташе познавач на магистралата и отиваше там за трети път.
Наближаваше време за тръгване, но прощалната сцена с нищо не напомняше заминаването на обикновен пътнически влак. На перона нямаше баби, никой не показваше от прозореца детенце, което да хвърли последен поглед на своя дядо. Разбира се, нямаше го и дядото, в погасналите очи на когото се чете обикновено страх от теченията при пътуването с влак. Разбира се, никой не се и целуваше. Делегацията на работниците-ударници беше докарана на гарата от профсъюзните дейци, които още не бяха успели да подработят въпроса за прощалните целувки. Московските кореспонденти бяха изпращани от редакционните работници, свикнали в такива случаи да се отървават с ръкувания. Чуждестранните кореспонденти тук, на брой тридесетина души, пътуваха за откриването на магистралата в пълен състав, с жените и грамофоните си, така че нямаше кой да ги изпраща.